Читать «Само напред» онлайн - страница 32

— Разбира се. Да си спомни водопада. Ще предам.

— Благодаря, Ройн.

Счу ми се нещо и прекъснах връзката. Прилепнах плътно до стената. Всеки изстрел щеше да е фатален. Затова свих ръка, изправих се, доколкото можех и зачаках, аз си знаех, смъртта.

След всичко, което съм направил, всичко, което съм видял, километрите, които съм пропътувал, щях да бъда застрелян в канал с мръсотии заради една не толкова важна работа. Хванах се, че ми пука — странно. Преди няколко години нямаше да е така. Нещо се променяше в мен напоследък, нещо мърдаше и пулсираше под повърхността. Бях по-зле, но чувствах повече. Нещо ставаше, но не знаех какво. Струваше ми се, че никога няма да разбера.

Отново чух нещо и ръката ми трепна. Шумът бе тих, но мисля, че разпознах от какъв вид е. Отворих уста да пусна звука към тъпанчетата си не само през ушите, но и през евстахиевите тръби. Целият бях слух. Отново чух същия звук и отворих още по-широко уста.

Някой се смееше. Определено чух някой да се смее.

* * *

Имах доста опит с така наречените „мъжки момчета“. През последните девет години бях работил за, със, срещу купища войници, полицаи, побъркани, биячи и гангстери и бях срещал много момчета от типа „ако мръдне — гръмни го, ако не мръдне — гръмни го, преди да мръдне“. Когато подобни типове тръгнат да ловуват, разкъсват жертвата си на хиляди кървави парчета и някои от тях дори се смеят. И се смеят изнервено, осъзнали в последната минута колко ненормално е това, което вършат. Други се смеят от сърце, безкрайно горди и силни, а трети тихо хихикат по най-откачения начин, докато извратеният дявол ги гризе отвътре.

Но никой от тях не би се изсмял по този гърлен, неприличен и доброжелателен начин, който ехтеше долу в тунела. Не беше красив смях, но бе искрен.

Изводът беше кристално ясен, но така изненадващ, че ми отне известно време да го огледам от всички страни. Мъже, които са тръгнали да убиват, не се смеят така. А в случая поне един от тях се смееше по подобен начин. Значи не идваха за мен и не знаеха, че съм там.

Може да ви се сторя лековерен, но съм оцелял години наред по този начин. Бях се научил да си вярвам. Осъзнах, че все още имам шанс, поне за известно време. Онези, които стреляха по мен, не бяха от охраната. Нямаше как да са те, защото, ако бяха, щяха вече да са се свързали с другите и те не биха се смели по този начин. Но кой беше тогава?

Вероятно беше член на бандата, която бе отвлякла Окланд. Кой друг би тръгнал да убива един незаконно минаващ границата, ако не е граничен пост? Умните копелета бяха оставили някой отвън за всеки случай. Това бе и добра, и лоша новина, разбира се. Бях попаднал на вярна следа — добре. Но бандата бе много по-задружна, отколкото очаквах. Това не беше добре. Ала означаваше също, че няма непременно да умра в следващите две минути. Като претеглих нещата реших, че това бе добра новина, абсолютно най-добрата новина, най-добрата шибана новина.

Въпреки това моментът не беше подходящ за празнуване и седнах да преосмисля положението. Сякаш всичко вървеше по план. Не че бях добре, но не бях и зле. Бандата беше проблем, с който така или иначе трябваше да се сблъскам, когато настъпи часът. Трябваше да следвам плана си. Знаех, че планът ми за нахлуване не беше добър, но се чувствах облекчен. Всичко е възможно. Запълзях тихо напред по тръбата. Взех внимателно първия завой и видях, че ми остава още малко път. Виждаше се слаба светлина в края на тунела. Смехът се чуваше по-ясно. Стигнах последния завой и тръгнах безкрайно тихо към него, като сянка.