Читать «Само напред» онлайн - страница 20

— Стоп — заповяда тихо Джи. Колите спряха на секундата. Последва мълчание, в което Джи повдигна глава и наостри слух, следвайки инстинкта си. Мъже като него го притежават. Улиците бяха опустели. Виждаха се части от трупове и светещи отломки, почервенели от кръвта камъни и мъждеещи огньове.

— О’кей — Джи беше доволен. — Да вървим!

Фид раздаде оръжието. Предложи ми минохвъргачка, но аз потупах кобура си. Той сви рамене. Приготвихме се. Някой отвори вратата и излязохме — напред тримата гардове, а ние с Джи в сянката им. Джи се огледа бързо и кимна към сградата вляво.

— Насам.

Тръгнахме бавно. Гардовете се оглеждаха зад нас. Минохвъргачките бяха заредени. Точно преди да стигнем вратата чухме гръм от едната. Експлозията се сля с крясъците в другия край на улицата.

— Добре свършена работа, Бидж — отбеляза Джи, без дори да се обърне.

— Благодаря, сър.

На партера беше пламнал малък огън, ала без шанс да се разпростре. Нямаше какво да се подпали — само каменни стени. Всички дреболии бяха откраднати преди десетилетия. Изглежда някога е било офис-сграда — преди сто години, когато тук са живели хора. Мястото смърдеше ужасно, но не изглеждаше злокобно. Ала Джи разпознава нещата: не знам как, просто го може.

Изкачихме се бавно по стъпалата, плътно един до друг. Нищо не се виждаше на втория етаж. Само дето миришеше още по-лошо. Вдигнах въпросително вежди към Джи.

— Мисля, че намерихме нечий склад за провизии — каза той.

Беше прав. На третия етаж стъпалата свършваха. Трябваше да преминем през коридор, за да продължим по-нататък. Тихо влязохме в първия офис. Изведнъж гардовете настръхнаха и двамата с Джи се проснахме зад вратата, а те — около нас. После бързо се изправиха.

— Съжалявам за това, сър — каза Фид. — Фалшива тревога.

Огледахме офиса. Стаята се осветяваше единствено от огньовете навън. Подът бе покрит с човешки тела, вонята беше отвратителна.

— Няма нищо — изръмжа Джи. — Добре се справяте.

Тръгнахме в колона един по един. Нещо избухна отвън, вдигна се пламък и освети стаята в оранжево и червено.

Видяхме около четиридесет тела на пода, предимно възрастни, но и няколко бебета. Много от тях бяха разсъблечени, всички — с одрани до кости лица. Повечето — ярко гримирани. Синьо червило по остатъците от венци, зелени сенки около гниещите очни ябълки. Отвертки стърчаха от коремите на всички жени. Ръцете на мъжете бяха в белезници.

Отначало помислих, че бебетата са били подпалени. Но когато отидохме в другия край на стаята, забелязах промяна в общия ред на труповете. Бяха подредени по възраст и ниво на гниене. Също и по това до каква степен бяха изядени. Странният обитател съхраняваше грижливо жертвите си. Първо изяждаше най-старите. Бебетата ги готвеше, а възрастните поглъщаше сурови и плъпнали от червеи. Чудех се къде е сега: на лов някъде в Червения, за да приготви запасите си за зимата. Аз съм човек с твърде широк мироглед, но някои неща все пак не мога да възприема.