Читать «Само напред» онлайн - страница 156

И не мисля, че трябваше.

* * *

Срещнах Джи след като няколко години бях живял в Града. Скитах се, опитвах се измисля какво да правя, как да използвам живота си. По това време вършех някои работи в Страната на Звездите, предимно разчиствах бъркотията, която бях създал. Така срещнах някои чудаци. Може да се каже, че бях започнал да пропадам.

Нямах офис, нито пък името ми бе инкрустирано някъде, но нищо не ми пречеше и да имам. Бях глупак. Винаги съм бил глупак, но тогава бях най-зле. Бях открил онова, което исках и се чувствах на сухо и топло. Нямах резерви от характера си, на които да се опра — бях малко наранено момче. Скитах се и търсех още извинения да се самосъжалявам. Опознаеш ли някого добре, започваш да го мразиш, а аз познавах себе си прекалено добре. Бях надникнал вътре, бях се откъснал от себе си. Търсех в остатъците нещо, което да мога да задържа, но нямаше такова. Нямаше ме повече. Бяха останали само спомени, а пространството между тях бе запълнено от горчива мътилка.

Молех се на Бога да си намеря някаква малка работа, нещо нормално. Да седна някой ден в някоя стаичка, невъоръжен и незащитен, повален, с размазано лице на пода от някой, който не ме познава и не му пука кой съм. Дълго време исках само това, исках просто някой да ме нарани, фантазирах си как ще се получи, как ще ме наръгат или смачкат. После престанах, защото не ме беше достатъчно грижа за нищо, дори да се мразя толкова силно.

Всичко, което ме караше да се чувствам добре в онези дни, бе Рейф и това, което той вършеше. Той бе устроен за лошо момче. В негово присъствие можех да се преструвам, че съм от добрите, да си се представя на бял кон. Всеки има нужда от герой в живота си. Всеки иска да бъде добър, колкото и лъжи да включва това. А истината е, че хората правят онова, което им се иска, защитават се и убиват онези, които искат да попречат на желанията им.

Никога не съм казвал, че съм доброто момче. Няма добри момчета.

Просто Джи имаше лошия късмет, че работех с него, когато всичко стигна критичната си точка, когато Рейф реши да разкрие картите си. Рейф го подразни зле наистина. Затова Джи трябваше да бъде на моя страна, трябваше да ми помогне, ако искаше да живее. Спасих живота на Джи, както и той моя. А сега Рейф искаше и двата.

* * *

Вървяхме. Чух кола да пали някъде далеч. Куче излая. Счупи се бутилка. Всичко е без значение, само фрагменти, като скрибуцане на ботуши върху паважа. Нещо пльосна, огледахме се. Мъж със зелена шапка и синьо червило клечеше край останките на труп и дъвчеше, ченето му се движеше нагоре-надолу.

— Нещо? — запита Джи.

— Йеа — отговорих. — Събират се.

Нещо друго пробяга в тъмнината, но далеч и не успяхме да го различим. Джи сбърчи лице.

— Няма никакъв Дилигенц II, нали?

— Не. Няма — отговорих аз.

— Мислиш ли, че Окланд знаеше това?

— Не. Той бе просто един невинен минувач с достатъчно болка в сърцето. Нямаше никаква представа какво става. Аз също нямах представа. Заведох го в Котка, спомняш ли си? Заведох Рейф вътре. Затова вратата не искаше да се отвори. Когато Окланд ми каза за Дилигенц II, имаше един въпрос, който трябваше да му задам. Трябваше да го попитам как е разбрал.