Читать «Само напред» онлайн - страница 155

Накарах го да коленичи. Той не поиска милост. Само ме гледаше със зелените си кристали. Джи извади пистолет и го опря в черепа му. После натисна спусъка и лицето на Рейф изцапа с гнилоч три квадратни ярда от тъмната стена, която миришеше на лайна.

* * *

Това, разбира се, беше градчето, прашното призрачно градче. Стояхме с Джи на пустия площад, окъпани от бледото следобедно слънце. Вятърът виеше през счупената врата и се увиваше равнодушно в краката ни. Слънцето блестеше по изпочупените стъкла на прозорците на сградите около нас. Далеч зад останките от градчето бе пустинята.

— Ето ни отново тук — промълви Джи. Отново след осем години. Осем години, които не бяха състарили никого от нас. Осем години, в които и се бяхме променили, и бяхме останали същите.

Нещо хлопна и ние се обърнахме в тази посока, но бяха само кепенците, които разтворени от вятъра, се удряха в стената. Ако останехме на място в средата на стария площад, нищо нямаше да се случи. Трябваше да тръгнем към него. Това беше наша работа и трябваше ние да я свършим отново.

Погледнах Джи. Той също разбираше. Не беше голям мечтател, преди да му се случи някой да влезе и остане в съня му, но вече разбираше. Можехме просто да останем там и да се чувстваме млади, сякаш годините не са минали. Площадът щеше да си остане такъв, какъвто бе, затворен в златен миг. Усетих как вратът ми се превива. Опитах да не се поддавам, исках да се запазя. Джи просто си стоеше, знаеше, че никога няма да разбере какво е било това място преди всичко да тръгне така зле.

Не продължи дълго. Преглътнах. Кимнах. Тръгнахме през площада. Джи ме погледна за миг — имаше нещо в очите му. Имаше някаква представа накъде отива, знаеше нещо за това, което щеше да се случи. Можеше да е само интуиция. Стисна ръката ми за миг и ме погледна в очите. После продължи с горчива усмивка. Вървяхме.

Вятърът се развихри и покри обувките ни с пепел. Вече не виждахме слънцето. Небето притъмня. Не съзирахме дори ъгъла на площада — там, накъдето отивахме. Но това вече не беше важно. Не ъгълът бе от значение. Пътеката, която следвахме, не бе в пространството, дори можеше изобщо да не е в Страната на Звездите. Тъмнината се сгъсти от облака прах. Беше следобед, но луната грееше.

Усетих как косата ми се изправя и за един кратък неуловим миг ми се прииска да не бяхме помръдвали, да си бяхме седели просто на слънце. Но не можехме. Най-накрая всичко трябваше да си дойде на мястото, този път за добро.

Прахът летеше и се въртеше пред нас. Площадът почти бе изчезнал. Усещаше се само бледа следа от сграда встрани. Сега светлината идеше от праха, черно и ослепително червено. Чувахме тихи звуци навсякъде около нас. Усещах как напрежението в Джи расте, знаех, че няма за издържи дълго. Известно му беше нещо за това, което щеше да се случи и не бе способен да чака.