Читать «Само напред» онлайн - страница 137

Видях кола. Стар модел, олющена и очукана, отдавна изоставена, покрита с девет инча сняг. Бавно я заобиколих, опитах се да разбера за какво ми напомня. Пламъчета памет затъмниха въздуха около мен, защото Паметта е много близо до Страната на Звездите и вие можете и там да отидете, ако знаете как.

Дръпнах една от вратите. Тя се отвори. Плъзна мирис на стара кожа по снега. Имаше и нещо друго, лек аромат, кафяв и вълнуващ. Пъхнах вътре глава, облегнах се на една от червените кожени седалки и се опитах да уловя спомена.

Скоро дойде. Беше колата на дядо ми, първата и единствената ми кола. Мирисът идваше от цигарите в студения въздух, първите цигари. Младост, пакости, семейство. Излязох бързо от колата, навреме, за да видя как се разпада. Тя никога не е била там, само купчина сняг и висулки със случайна форма. С падането си снегът образуваше фигура на мъж, който седи в кола, а главата му е обърната към мен. Лицето бе старо и сбръчкано, лице, което едва си спомнях. Тогава снегът изчезна, образът се раздроби и изпари някъде във въздуха.

— Направи го!

— Не — и отчаяни конвулсивни ридания, последвани от плесници.

Дръпнах се от купчината сняг. Газех забързано в преспите към шума.

* * *

Намерих го.

Всъщност, спънах се в него. Чух някой да плаче и хукнах към него, макар и да приличаше на плач на малко момиченце, а не на възрастен мъж. Бягах двайсет ярда, петдесет, студеният въздух прорязваше дробовете ми. Бягах с всички сили преди нещо друго да се случи и отново да ни раздели. Обикновено не е толкова трудно да следваш някого. Но сега нещата бяха по-трудни. Страната на Звездите не приличаше на себе си, бе преструктурирана, разбита от мой познат. Някой, който си мислех, че е мъртъв. Не, по дяволите, някой, който знаех, че е мъртъв.

Бях сигурен, че трябва да направя всичко, което мога, по възможно най-бързия и добрия начин. Времето на втората възможност изтичаше. Рейф бе лош като жив. Мъртъв, без съмнение, щеше да си остане същият.

След сто ярда започнах да се съмнявам в интуицията си. Вървях по-бавно, обръщах се назад, надзъртах в снега, който се сипеше около мен. Тогава съзрях преспа, която приличаше на игрище и хукнах натам. Снегът проблесна, завихри се и формата изчезна. Краката ми се оплетоха в нещо. Спънах се и без малко да падна по гръб. Беше фигура, свита като зародиш в утроба, засипана от сняг. Снежната покривка растеше с всяка секунда. Беше Окланд.