Читать «Само напред» онлайн - страница 139
Майкъл Маршал Смит
Очевидно АИЦ са били тук този път. Стените бяха целите черни. Това означаваше, че електричеството по тях е било изгасено. Апартаментът вече не бе сигурно място. Може би са казали на Квартала, че съм мъртъв. По пода се виждаха разхвърляни книги, библиотеката лежеше на парчета в ъгъла. Все едно гледах останките след като Гравбенда бе вършал. Не се развълнувах особено. Аз самият се почувствах като натрапник.
Изправих се. Нереалността на апартамента ми закрещя от всички ъгли.
Но беше нещо много по-силно. За миг всичко помръкна заплашително. Като че ли искаше да въстане срещу мен и да ме застави да видя къде съм, да срещна себе си. После се уталожи, но неохотно. Отидох до бюрото сякаш с нежелание. Светът толкова малко щеше да се промени, а аз твърде дълго вървях по правия път.
Вратата бе закована отвън. Като се има предвид странния ми начин на влизане, това всъщност ме постави в безопасност засега. Освен… отворих чекмеджето и извадих Бъг Анели.
— Здрасти, Старк. Уау! Приличаш на лайно.
— Шшт!
— Какво? О.
Машинката млъкна за миг. Веднага след това просветна съобщение на дисплея: — Никакви буболечки — пишеше там. — О, почакай! — След пауза просветна: — Нека да се преместим малко до видеофона.
Занесох машинката до видеофона и бавно я задвижих около него.
— Няма смисъл да правиш това — появи се съобщение на дисплея. — Просто ме дръж неподвижно.
— Йеп, има буболечка във видеофона — каза след малко. — Стандартното — аудио и видео, което се активира от гласа. Искаш ли да я унищожа? Не е проблем, освен ако не искаш да се обадиш на някого.
— Ще разберат ли?
— Ъ-ъ, да. Може да се самопроверява, но е малко бавна.
— Можеш ли да я объркаш временно?
— Почакай… да, мога, но след двайсет секунди това ще причини алармен сигнал.
— Нуждая се само от двайсет секунди — вкарах код и зачаках. След миг екранът примигна и се появи Шелби.
— Старк, здрасти. Уау!
— Знам. Големи лайна, Шелби. Големи.
— Да те взема ли?
— Можеш ли?
— Твоето желание, Старк, е закон за мен. Къде?
— На покрива на апартамента ми. Трябва да вървя.
— Двайсет минути! — Образът изчезна.
— Имам малко свободно време — каза Бъг Анели. Мисля, че машинката си е направила лична трансплантация. Не ме дразнеше дори и наполовина както преди.
— Сигурна ли си, че няма нищо друго?
— Да, мм.
Оставих машинката на бюрото и се върнах при Окланд. По-голямата част от леда по дрехите и косата му се бе разтопила. Седеше в локва вода. Лицето му бе придобило някакъв цвят, но все още бе много, много болен. Раната изглеждаше зле. Забелязах и друга под окото му. Той беше в ужасна форма.