Читать «Само напред» онлайн - страница 136
Майкъл Маршал Смит
На ливада, вълниста синя ливада от висока трева с пръски бяло под синьо-черното небе. Ливадата бе красива, но мъртва. Не пееха птички. Тръгнах през високата трева, олюлявах се, залитах, дълбаех крива пътека в тъмния следобед.
След сто ярда спрях и се обърнах — никаква ограда зад мен. Докато се опитвах да се справя със замайването от тежкия въздух, заваля сняг. Огромни чисто бели снежинки си пробиваха път през оловното небе. Със снега въздухът леко се прочисти. Успях да се окопитя достатъчно, за да изровя цигара от джоба си. Понякога имам чувството, че животът ми е начин да запълня времето между запалване на проклетите цигари.
Запалих с треперещи пръсти. Спомних си как в началото се бях почувствал зле да пуша тук — да хвърлям фасове, направени от човека на земята, изтъкана от сънища. После, веднъж изпуснах няколко монети, докато се пазарях да взема обратно любимото яке на клиента. Като погледнах надолу към пода, монетите не бяха там. Те бяха истински монети, монети от Града. Нямах представа къде изчезнаха.
След това не мислех много за цигарите или кибритените клечки. Ако метачът тук не можеше да се задържи, то беше сигурно, че и те ще изчезнат. С годините разбрах, че това не е от особено значение, че каквото и да изпуснеш, то минава през нематериална земя и пада някъде другаде. От тогава не можех да се преструвам, че Страната на Звездите не се променя от нашето присъствие, че винаги ще бъде същата.
— Не! Моля те, недей!
— Още една дума и ще ти разрежа гърлото и ще сложа паяци в него.
Обърнах се да видя пътя, по който вървях. Усетих, че ме дърпат. Гласът мина покрай мен, изгуби се със снежинките. Чух го ясно сякаш бе до мен. Но бях сам. За секунда целият се разтърсих от погнуса, мазна и хлъзгава в кристалния въздух. Усещането за топъл тъмен ужас ме скова целия. После чувството изчезна, търколи се и се изпари в далечината — остави ме кален и мръсен. Всичките ярки светлини на света ме заслепиха наведнъж. Дръпнах дълбоко от цигарата и проследих чувството.
Вървях, снежинките падаха тежко. Краката ми свистяха в превитата трева. Мисля, че ходих около час — следвах инстинкта си, следван от глух кикот зад завесата от ронеща се белота. Не бях далеч от Окланд. Нишките на съня му бяха твърде плътни.
И преди бях губил хора тук и знаех колко малко изисква откриването им. Колко малко, защото след откриването им започва сложната част. Не всичко тръгва изненадващо и подозрително добре, когато отново ги видя. Всеки техен лош сън става част от мен. Мога да откривам хората и да ги водя, защото умея да споделям сънищата им. Ако това ви звучи като хипарски брътвеж, значи е зле. А ако изгубването на хора ви кара да си мислите, че съм некомпетентен, значи не знаете какво говорите. Когато сънувате следващия път, опитайте се да направите нещо,
