Читать «Само напред» онлайн - страница 121

— Така — подхвана сериозно Джи. — Какво става?

— Преди да започна, защо си ме търсил?

— Да те предупредя. Някой те търси.

— Кой?

— Не знам — отговори Снед. — Оная, за която работеше, се обади на Джи няколко дни след като беше открил Окланд.

— Откъде се обади?

— От Центъра.

— Добре ли звучеше?

— Йеа. С тона на един всеможещ. Каза, че сте си прекарали страхотно в Цветния.

— Наистина — ухилих се аз, успокоен от новината, че Зенда се е прибрала жива и здрава.

— Каза ни за Окланд. Сложно.

— Йеа.

— Къде е той сега? — попита Джи.

— Почакай. Какво искаш да кажеш с това, че някой ме търси?

— Ами… Само това: Когато изравнихме със земята територията на Шен Криз, ние го домъкнахме тук, в случай, че знае нещо, което и ние би трябвало да знаем.

— А знаеше ли?

— Не-е. Само това, че някой се опитвал да те открие.

— Още нещо, Старк — каза Снед. — Спомняш ли си, когато те видях за последен път, ти казах, че някой иска да разбере как да влезе в Стабилния.

— Йеа.

— Може ли да е бил Окланд?

— Не — отговорих аз. Ясно беше, че след като Окланд е успял с компютъра, едва ли би тръгнал да се мотае из Червения, за да търси друг начин да прониква в Стабилния.

— Тогава някой друг е търсил вас двамата.

— Йеа.

— Знаеш ли кой?

— Йеа. Затова съм тук.

— Добре, кой, мамка му, е бил? — изрева нетърпеливо Джи.

— Рейф.

Джи се облещи в мен невярващо.

— Не ставай глупак, Старк. Рейф е мъртъв.

— Знам — казах аз.

* * *

Замълчахме за една дълга минута. Музиката все още кънтеше долу, но ни се струваше далечна, суха и бледа. Запалих цигара в паузата и си дръпнах дълбоко. Сякаш изгори това, което бе останало от дробовете ми. Пушех прекалено много, но не се обвинявах.

Джи и Снед просто продължиха да ме гледат с широко отворени очи. И двамата несъзнателно потриваха устни по един и същи начин. Би било смешно, ако не беше толкова ужасно. Наистина не беше смешно. Изобщо не беше.

Джи пръв наруши мълчанието.

— Разкажи ни — продума той.

* * *

— Окланд е в Страната на Звездите — започнах аз. — Знаете ли какво се случи? Събудих се.

Джи се облещи.

— Какво си направил?

— Каквото чу. Бях в замък, където щяхме да си починем след доста лоши събития. Точно тогава аз си тръгнах. Случи ми се онова „забравил съм нещо“ и „ще се върна навреме“. Трябваше да се усетя много по-рано, по дяволите. Мисля, че дори знаех, но си позволих да не си го обясня.

— Знаел си какво? — Джи взе една от цигарите ми.

— Заведох Окланд там, защото сънуваше кошмари. Особено лоши. В началото само регистрирах факта и реших, че не е нещо целенасочено. Просто Нещо, което обикаля Страната на Звездите и си търси някого да му види сметката. Тогава открих Окланд. Когато разбрах, че той не е бил отвлечен, а сам е избягал и защо го е направил, взех го по-сериозно. Стори ми се доста болен. Влошаваше се по-бързо, отколкото трябваше. В същото време се налагаше да продължи да бяга от Центъра. Имаше проблеми… Затова го заведох там — не беше весело прекарване… Сънувах Рейф… Окланд видя бебетата.

— По дяволите!

— Йеа. Това трябваше да ме насочи, но си казах, че може да е просто случайност. Както и да е, в началото нещата тръгнаха добре. Нахраниха ни, поспахме, пристигнахме там, за където бяхме тръгнали — а именно в джунгла. По това време Окланд беше започнал да прилича на зомби, а аз взех да се чудя какво точно става. Сякаш някой настройваше нещата. Освен мен, не би трябвало да има никой друг способен да направи това. Тогава видяхме тигър.