Читать «Степният вълк» онлайн - страница 54

Вечерта ставаше прекалено студена, за да се измъчва с фантазиите си, а и не биваше да се разсейва, докато беше на пост. Родовете на вълците приемаха, че един ден той ще ги поведе. Беше почти сигурен в това, въпреки че в отсъствието на Есугей всички се обръщаха за заповеди към Елук. Той организираше съгледвачите и стражите, но това щеше да продължи само докато Бехтер се сдобие с жена и убие първия си човек. Дотогава щеше да си остане момче, както братята му бяха момчета за него.

В сгъстяващия се мрак забеляза тъмно петно, което се движеше в степта под позицията му. Моментално се изправи на крака и извади рога от гънките на дела си. Вдигна го към устните си, но се поколеба. Затърси с очи по-голяма заплаха от един самотен конник. Височината му откриваше чудесен изглед към степта и който и да беше странникът, той като че ли бе сам. Бехтер се намръщи. Надяваше се конникът да не е някой от малоумните му братя, решил да излезе, без да каже на никого. Ако вдигнеше без причина воините от вечерята им, това нямаше да се отрази добре на положението му в племето.

Предпочете да изчака малката фигура да се приближи. Ездачът определено не бързаше. Личеше си, че понито върви безцелно, сякаш човекът на гърба му скиташе без определена посока.

Намръщи се при тази мисъл. Имаше мъже, които не принадлежаха на никое племе. Те скитаха между родовете в степта, предлагаха труда си срещу прехрана, а от време на време и стоки за продан. На тях не се гледаше с добро око — винаги имаше опасност да отмъкнат всичко, до което успеят да се доберат, а после да изчезнат. Бехтер знаеше, че на хора без племе не може да се има доверие. Запита се дали конникът не е някой от тях.

Слънцето бе потънало зад хълмовете и светлината бързо отслабваше. Бехтер осъзна, че трябва да надуе рога, преди странникът да изчезне в тъмното. Вдигна го към устните си и отново се поколеба. Нещо в далечната фигура го накара да спре. Възможно ли бе това да е Есугей? Баща му не би могъл да язди толкова лошо.

Наду сигнала за тревога в последния момент. Протяжният звук се понесе скръбно над хълмовете. Другите стражи около лагера му отговориха. Удовлетворен, Бехтер прибра рога в дела си. Беше предупредил останалите и сега можеше да слезе долу и да види кой е ездачът. Яхна кобилата и се погрижи ножът и лъкът да са му подръка. Във вечерната тишина вече чуваше виковете и цвиленето на коне, воините се втурваха навън от герите си. Подкара понито си надолу по склона, решен да стигне долу преди Елук и другите по-стари мъже. Изпитваше някакво собственическо чувство към самотния ездач. В края на краищата, нали именно той го бе забелязал. Щом стигна равното и препусна в галоп, мислите за олхунутите и годеницата излетяха от главата му и сърцето му заби по-бързо. Вечерният вятър беше прохладен и Бехтер жадуваше да покаже на останалите, че може да ги води.