Читать «Степният вълк» онлайн - страница 52

Улаган забеляза движението и опита да се измъкне, но хватката на Есугей беше желязна. Той погледна отгоре младия татарин и се изплю в лицето му.

— Народът ти ще бъде пропъден от тази земя заради това, татарино. Домовете ви ще бъдат изгорени, а стадата ви — пръснати.

С бързо движение преряза гърлото на младия мъж и го пусна. Докато падаше на земята, оръжието на татарина излезе от раната, Есугей изрева от болка и рухна на колене. Усети, че кръвта се стича по бедрата му, и отряза с кинжала широка ивица от дела си, като дърпаше и ругаеше в агония, със затворени очи. Конят му нервно дърпаше повода и уплашено цвилеше. Животното се беше уплашило от миризмата на кръв и Есугей се насили да заговори спокойно. Ако понито успееше да се освободи и побегнете, той нямаше да може да стигне до племето си.

— Всичко е наред, малкият. Не успяха да ме убият. Помниш ли как Елук бе паднал на счупеното дръвче и то се заби в гърба му? Преживя го, само сипаха доста горещ айраг в раната.

Намръщи се при спомена. Обикновено сдържаният Елук беше крещял като малко дете тогава. За негово облекчение гласът му успокои понито и то престана да се дърпа.

— Точно така, малкият. Сега ще ме отнесеш у дома.

Чувстваше се замаян, всеки момент можеше да изгуби съзнание, но пръстите му стегнаха ивицата в кръста и завързаха здраво възлите. Вдигна ръце, помириса ги и трепна от миризмата на човешки изпражнения. Жестока работа, помисли си той. Само заради това заслужаваха да умрат.

Искаше само да си остане на колене с изправен гръб. Но бащиният меч лежеше недалеч от ръката му и допирът на студения метал го успокои. Можеше да остане тук дълго и да гледа изгряващото слънце. Но знаеше, че не бива да го прави, ако иска Темуджин да остане жив. Трябваше да стигне до вълците и да изпрати воини за момчето. Трябваше да го върне обратно. Усещаше тялото си натежало и безполезно, но отново събра всичките си сили.

Изрева от болка, изправи се на крака и тръгна с олюляване към коня, който го гледаше с крайчеца на очите си. Опря чело в хълбока на понито и прибра меча в ножницата, като рязко си поемаше въздух през пулсиращата болка. Несигурните му пръсти развързаха повода и той някак успя да се качи в седлото. Знаеше, че не може да се спусне по стръмния склон, но другата страна на хълма беше по-полегата. Подкара коня с поглед в далечината, към дома и семейството.