Читать «Степният вълк» онлайн - страница 44

Докато яздеше между върховете в огромната зелена равнина, Есугей видя конници в далечината. Устните му се свиха в твърда линия. От това разстояние не можеше да определи дали това са олхунути, изпратени да го проследят, или конници на някое от другите племена в района. Надеждата му да са пастири бързо се изпари, щом огледа голите склонове. Не се виждаха заблудени овце. Мрачно помисли, колко е уязвим, ако групата реши да го преследва.

Следеше движението им с периферното си зрение, като внимаваше да не се обръща към тях. Надяваше се да не тръгнат подир самотен конник. Изсумтя, когато видя, че се обръщат и препускат в галоп към него, вдигайки облак прах. Първите съгледвачи на вълците бяха на два дни път и той беше принуден да се измъкне от преследвачите си на открита местност. Препусна със скопения си кон, доволен, че животното е силно и добре отпочинало. Може би мъжете след него бяха уморени и щяха да изостанат.

Не се озърташе през рамо. В широката долина се виждаше на пет-шест мили разстояние. Гонитбата щеше да е дълга, но рано или късно те щяха да го настигнат, освен ако не извадеше късмет да намери някакво убежище. Очите му трескаво обходиха хълмовете и видяха рехави дървета по високите хребети. Нямаше да го скрият. Трябваше му закътано дере, в което дърветата покриват земята със стари листа и сиви борови иглички. Такива места имаше много, но далеч. Той продължи напред, а в гърдите му започна да се надига раздразнение. Когато все пак се обърна, конниците се бяха приближили. Бяха петима. Знаеше, че гонитбата здравата ги е разгорещила. Сигурно крещяха възбудено, макар че виковете им не достигаха до него. Усмихна се и препусна напред. Ако знаеха кого преследват, едва ли щяха да са толкова безразсъдни. Ръката му докосна дръжката на меча, вързан за задницата на коня. Дългото острие беше принадлежало на баща му и сега бе увито в кожен ремък, за да не падне при езда. Лъкът също беше добре закрепен за седлото, но той можеше да го опъне за миг. Под дела усещаше тежестта и на старата ризница, която беше спечелил в битка. Можеше да изколи доста от тях, помисли си той и усети познатата тръпка. Той беше ханът на вълците и не се боеше от никого. Щяха да платят прескъпо за кожата му.

7.

Темуджин трепна, когато суровата вълна за стотен път одраска червените му пръсти. В лагера на вълците беше виждал как се прави това, но там тази работа обикновено се оставяше на по-големите момчета и на младите жени. При олхунутите беше различно, той разбра, че не е бил набелязан нарочно. Най-малките деца носеха кофи с вода и поръсваха всеки пласт вълна, за да я държат непрекъснато влажна. Коке и другите момчета връзваха на рамки опънатите кожи и ги удряха с дълги гладки пръчки часове наред, а потта се лееше от тях на потоци. Темуджин вече бе минал през тази част и едва удържа на изкушението да счупи пръчката си в ухилената физиономия на Коке.