Читать «Степният вълк» онлайн - страница 28

— Късметлия си, че не си паднал, момче, макар че Хаджиун ти е помагал.

Темуджин присви очи. Снощи баща му изглеждаше прекалено пиян, за да е слушал песните на Чагатай. Да не би да е разговарял с Хаджиун? Не беше сигурен как да реагира, затова премълча.

Есугей го изгледа изпитателно, после поклати глава и се замисли за Хулун. Заради нея щеше да опита отново, инак можеше никога да не разбере как е станало всичко.

— Чух, че катеренето е било трудно. Хаджиун каза, че за малко не си паднал от скалата, когато орелът се върнал при гнездото.

Темуджин леко се отпусна и сви рамене. Беше нелепо доволен, че баща му проявява интерес, но студеното му лице не издаде това.

— Хаджиун го прогони с един камък — отвърна той, като внимателно подбираше хвалбите си. Хаджиун бе любимият му брат, но Темуджин се беше научил да крие предпочитанията си. За дванадесет години това се бе превърнало в инстинкт.

Есугей отново се беше умислил и Темуджин затърси начин да наруши мълчанието, преди то да се намести окончателно помежду им.

— И твоят баща ли те е водил при олхунутите? — попита той.

Есугей изсумтя и погледна сина си.

— Е, май си достатъчно голям, за да го знаеш. Не, срещнах майка ти и двамата й братя, когато бях излязъл да яздя. Видях, че е красива и силна. — Въздъхна и премлясна с устни, зареян в миналото. — Яздеше най-хубавата кобилка с цвета на буйна вода на зазоряване. Краката й бяха голи и тъмнокафяви.

Темуджин не беше чувал тази история и се приближи към него.

— Значи си я откраднал от олхунутите? — попита той. Знаеше, че това не би трябвало да го изненадва. Баща му обичаше лова и набезите и очите му блестяха, когато си припомняше битките. Ако сезонът бе топъл и имаше храна в изобилие, пращаше победените воини, покрити с червени следи от мечовете, да се връщат пеша при родовете си. През зимата, когато храната бе оскъдна, загубата означаваше смърт. Животът през тъмните месеци бе прекалено суров за проява на милост.

— Прогоних братята й като козлета — каза Есугей. — Едва бях пораснал, за да излизам самичък, но въпреки това размахах меча над главата си и закрещях към тях.

Погълнат от спомена, той отметна глава назад и нададе боен вой, който завърши със смях.

— Да можеше да видиш лицата им. Единият се опита да ме нападне, но аз бях хански син, а не някакво пале, което ще се разтрепери и ще избяга. Забих една стрела в бедрото му и го прогоних.

Есугей въздъхна.

— Добри времена бяха. Тогава си мислех, че никога няма да усещам студа в костите си. Смятах, че нищо няма да ми дойде даром в този живот, че трябва да си взема всичко с хитрост и сила. — Той погледна сина си и на лицето му се изписа съжаление, което Темуджин не можеше да разбере напълно. — Беше време, момче, когато и аз се катерих за Червената птица.

— Ако знаех, щях да се върна и да ти кажа — започна Темуджин, опитвайки се да разбере огромния мъж.

Есугей поклати глава и се изсмя.

— Не, не сега! Прекалено тежък съм вече, за да танцувам из малки издатини и цепнатини. Ако опитам, сигурно ще се разбия в земята като падаща звезда. Какъв е смисълът да имаш синове, ако не могат да пораснат силни и да проверят куража си? Едно нещо помня от баща си, когато беше трезвен. Смелостта не може да се опипа като кокали в торба. Трябва да я вадиш и да я показваш на всички отново и отново и всеки път тя да е все по-голяма. Ако мислиш, че можеш да я запазиш такава, каквато ти се иска, грешиш. Смелостта е като всяко друго нещо. Ако не й обръщаш внимание, торбата ще се окаже празна точно когато най-много се нуждаеш от нея. Не, ти беше прав да се покатериш до гнездото, а аз бях прав да дам Червената птица на Елук.