Читать «Степният вълк» онлайн - страница 230

— Трябва първо да си починеш — каза Темуге. — Раната не беше дълбока, но те е отслабила.

— Не. Сега е времето — отвърна Темуджин и тръгна напред.

Темуге почти тръгна с него, но видя как Хаджиун и Хазар се споглеждат и тръгват към брат си. Не искаше да вижда още една смърт. Не можеше да понесе мисълта, че Темуджин може да бъде убит, и страхът стегна стомаха му. Зави му се свят. Ако Елук излезеше победител, всичко постигнато щеше да бъде изгубено. Темуге гледаше спокойното отдалечаване на Темуджин и внезапно разбра, че трябва да бъде до него. Те бяха синовете на Есугей и моментът бе настъпил. Направи една треперлива стъпка, след което забърза да настигне брат си.

Елук се смееше гръмогласно на нещо, което бе извикал някой от бойците. Бяха спечелили славна победа над татарските нашественици. Беше се сражавал смело и хората му го бяха последвали в самото сърце на битката. Не се превъзнасяше, когато приемаше поздравите им. Беше изпълнил своята част, че и отгоре, и сега богатствата на татарите ги очакваха. Жените под каруците щяха да бъдат част от празненството. Много момичета щяха да бъдат отведени при вълците, за да раждат деца на дружинниците му. Племето щеше да се умножи и щеше да се знае, че вълците са изиграли роля в тази победа. Опиянен от радостите на живота, той стоеше горе и чакаше вятърът да изсуши потта му. Толуй се бореше с двама дружинници и се смееше на усилията им да го съборят. Тримата изпопадаха на земята, Елук се разсмя и кожата му се опъна под напукващата се засъхнала кръв. Остави меча и разтърка лице с огромните си длани, за да махне мръсотията от битката. Когато вдигна очи, видя Темуджин и братята му да вървят към него.

Намръщи се, наведе се и вдигна меча си. Каруцата беше висока, но той предпочете да скочи, вместо да слезе с гръб към тях. Приземи се стабилно пред синовете на Есугей, а на устните му заигра усмивка. Двамата с Темуджин бяха единствените ханове, свидетели на победата. Макар кераитите да се биха добре, дебелият им водач беше на сигурно място в герите на юг. Елук пое дълбоко дъх и се овладя. Вълците го бяха видели да скача и започнаха да се събират около хана си. Олхунутите и кераитите също спряха да грабят и дойдоха на групи по двама-трима да видят какво ще се случи. Кръвната вражда между водачите им се беше разчула и никой не искаше да пропусне битката. Жените под каруците продължаваха да вият, а воините се събираха около Елук и Темуджин.

— Беше славна победа — рече Елук и огледа събиращите се мъже. От вълците бяха оцелели стотина. Те вече не се усмихваха, щом усетиха заплахата. Другите ги превъзхождаха многократно и всичко можеше да се реши единствено между двамата, които бяха довели всички дотук.

— Това е стар дълг. Нека няма отмъщения — извика към воините Елук. Очите му блестяха, когато погледна Темуджин. — Не съм искал да проливаме кръвта си, но аз съм хан на вълците и не ще отстъпя.

— Предявявам претенции към народа на баща си — каза Темуджин и огледа редиците воини и дружинници. — Не виждам хан на мястото, където стоиш.