Читать «Степният вълк» онлайн - страница 229

— Дай да ти помогна — каза Темуге до рамото му.

Темуджин погледна към най-малкия си брат и му махна да го остави на мира. Изобщо не му беше до приказки. След отминаването на бойната треска тялото му започна да се събужда за ударите и болежките, които беше понесло. Искаше само да свали тежката броня и да седне на земята, но не бе в състояние да направи дори и това.

Темуге приближи, но Темуджин не му обърна внимание. Пръстите му опипваха разбитата броня и стрелата, която се издигаше и спускаше заедно с дъха му.

— Не може да се е забила дълбоко — промърмори Темуге. — Ако си в състояние да стоиш мирно, ще я извадя.

— Направи го тогава — отвърна Темуджин. Стисна зъби, когато Темуге разряза с ножа си плата около стрелата и бръкна под дебелата тъкан, за да хване другата страна. С бавно издърпване свали нагръдника и го остави да падне, докато оглеждаше раната. Коприната не се бе разкъсала, но беше вкарана дълбоко в гръдния мускул. От раната капеше кръв, но Темуге изглеждаше доволен.

— Още малко по-навътре и щеше да си мъртъв. Мисля, че мога да я измъкна.

— Виждал ли си как се прави? — попита Темуджин и погледна надолу към него. — Трябва да извъртиш стрелата, докато излиза.

За негова изненада Темуге се ухили.

— Зная. Коприната я е уловила. Просто не мърдай.

Като пое дълбоко дъх, Темуге хвана хлъзгавата дървена стрела и заби нокти в дървото, за да намери опора. Темуджин изпъшка от болка, когато върхът засили натиска си. Гърдите му се разтресоха неконтролируемо като кожата на кон, когато се мъчи да се отърве от мухите.

— В обратната посока — каза той.

Темуге се изчерви.

— Хванах я — отвърна той и Темуджин усети, че свиващият се в спазми мускул се отпусна, когато върхът се завъртя в плътта му. Стрелата се беше въртяла, преди да го улучи. Сръчните пръсти на Темуге я завъртяха на другата страна и върхът излезе с лекота, последван от съсиреци кръв.

— Натисни раната с нещо за известно време — каза Темуге. В гласа му се долавяше тихо тържество и Темуджин му кимна и го потупа по рамото.

— Много спокойна ръка имаш — каза той.

Темуге сви рамене.

— Нали не беше в мен. Ако бях аз, щях да рева като дете.

— Не, нямаше да ревеш — каза Темуджин. Протегна ръка и прегърна брат си, преди да се обърне. Внезапно изражението му се промени толкова бързо, че Темуге рязко се завъртя да види причината.

Елук се беше качил на една от татарските каруци и държеше мях с айраг в едната ръка и окървавен меч в другата. Дори от това разстояние изглеждаше енергичен и опасен. Гледката върна живота в крайниците на Темуджин и прогони изтощението му. Темуге наблюдаваше Елук, който крещеше нещо на вълците.

— Не го помня — промърмори той, докато двамата се взираха над окървавената трева. — Опитвам се, но беше преди много време.

— Не и за мен — озъби се Темуджин. — Виждам проклетото му лице дори когато спя.

Изтегли бавно меча си и Темуге се обърна към него, уплашен от изражението на брат си. Чуваха, че мъжете се смеят около каруците. Някои приветстваха Елук, а той им крещеше нещо.