Читать «Степният вълк» онлайн - страница 220

Тогрул проговори пръв, когато мълчанието стана мъчително:

— Добре дошъл в нашия лагер — каза той. — Ще ядеш ли с нас?

Елук кимна, без да откъсва поглед от братята.

— Ще ям — отвърна той.

Гласът му предизвика нов изблик на омраза у Темуджин, но той се отпусна върху постелката заедно с останалите, като следеше дали Елук или Толуй няма да посегнат към оръжията си. Мечът му беше подръка и Темуджин беше нащрек. Сансар беше смятал, че е в безопасност в собствения си гер.

Елук взе купата със солен чай с двете си ръце и едва тогава Темуджин посегна към своята и отпи, без да усеща вкуса. Не каза нито дума. Като гостенин, Елук трябваше да заговори пръв и Темуджин скри нетърпението си зад купата.

— Бяхме врагове в миналото — каза Елук, след като изпи чая.

— И продължаваме да сме врагове — незабавно отвърна Темуджин.

Елук обърна плоското си лице към него и остана абсолютно неподвижен. Сред толкова много готови да се нахвърлят отгоре му мъже той изглеждаше спокоен, но очите му бяха кървясали, сякаш бе пил преди срещата.

— Може и да е така, но не това е причината да съм тук — спокойно отвърна Елук. — Сред племената се носят приказки за тръгналата на юг татарска армия. Армия, която ти предизвика с нападенията си.

— Какво за нея? — озъби се Темуджин.

Елук се усмихна сковано и гневът се надигна у него. Много години бяха минали, откакто някой се бе осмелявал да му държи такъв тон.

— Степите се опразниха от скиталци — продължи той. — Всички са дошли да се присъединят към теб срещу общия враг.

Темуджин внезапно разбра защо Елук е довел вълците. Устните му се разделиха, но не каза нищо и го остави да продължи, докато мислеше.

— Чувал съм много пъти за младия вълк, който нападал татарите — каза Елук. — Сега името ти е известно в равнините. Баща ти би се гордял с теб.

Темуджин едва не му се нахвърли и яростта се надигна в гърлото му като червена жлъч. Нужно му беше огромно усилие да се овладее. Елук го наблюдаваше внимателно, усетил вътрешната му борба.

— Научих, че си обединил олхунутите с воините на кераитите едва след като бях потеглил с вълците. Въпреки това смятам, че ще се нуждаете от хората ми, ако искате да смажете татарите и да ги прогоните обратно на север.

— Колко воини водиш? — попита Тогрул. Елук сви рамене.

— Сто и четиридесет — отвърна той и погледна към Темуджин. — Ти знаеш какво могат.

— Не ни трябват — каза Темуджин. — Сега аз водя олхунутите. Нямаме нужда от теб.

Елук се усмихна.

— Вярно е, че не си в толкова отчаяно положение, колкото си мислех. И въпреки това имаш нужда от всеки конник, който успееш да намериш, ако числата, които чух, са верни. Участието на вълците ще означава, че повечето от… твоето племе ще останат живи накрая. Знаеш това.

— А в замяна? Не си дошъл тук просто така — каза Темуджин.

— Татарите имат сребро и коне — каза Елук. — И жени. Армията им е съставена от много племена, които се движат заедно. Притежават ценни неща.