Читать «Степният вълк» онлайн - страница 17

Заплашителните тъмни облаци не успяха да погълнат изцяло вниманието на двете момчета, докато пълзяха нагоре към една пълна с пера и вейки цепнатина. Темуджин надуши миризмата на гниещо месо, преди очите му да стигнат до нивото на гнездото. Едва сега разбра, че звукът идва от двете малки орлета, които наблюдаваха катерачите с див интерес.

Явно родителите им се бяха чифтосали рано, защото пиленцата не изглеждаха нито мършави, нито безпомощни. И двете още бяха покрити с перушина, само тук-там се виждаха златистокафявите пера, които един ден щяха да ги издигнат над планините в търсене на плячка. Крилете им бяха къси и грозни, но момчетата решиха, че никога досега не са виждали толкова красиво нещо. Ноктите им изглеждаха прекалено големи за малки пиленца. Едрите им жълти шипове завършваха с по-тъмни остриета, които вече изглеждаха способни да разкъсват плът.

Хаджиун бе замръзнал очарован на перваза, увиснал само на пръстите си. Една от птиците възприе неподвижната му стойка като предизвикателство и изсъска, разпервайки смело криле. Лицето на Хаджиун грейна от радост.

— Истински малки ханове — каза той с грейнали очи.

Темуджин кимна, изгубил дар-слово. Вече се чудеше как ще свалят двете пиленца в приближаващата буря. Огледа хоризонта, разтревожен от мисълта, че родителите им може би ще се приберат преди облаците. На такава опасна височина един нападащ орел преспокойно можеше да се справи с двете момчета, които искаха да свалят малките му на земята.

Темуджин гледаше как Хаджиун се надига и кляка на ръба на гнездото, без да обръща внимание на опасното положение. Той протегна ръка, но Темуджин рязко го спря.

— Облаците са прекалено близко, за да успеем да слезем — каза той. — Остави ги в гнездото. Ще ги вземем утре сутринта.

Докато говореше, над степта се разнесе грохот и двете момчета се обърнаха. Слънцето още светеше ярко в небето, но в далечината се виждаха тъмните, коси струи на дъжда. Сянката пълзеше неумолимо и бързо към Червения хълм. На тази височина гледката предизвикваше едновременно възторг и ужас.

Двамата се спогледаха, Хаджиун кимна и се спусна от гнездото до перваза под него.

— Ще умрем от глад — каза той, пъхна наранения си пръст в устата и засмука кората съсирена кръв.

Темуджин кимна примирен.

— По-добре, отколкото да паднем — каза той. — Всеки момент ще завали и искам да намеря място, където да мога да преспя, без да падна. Ужасна нощ се очертава.

— Не и за мен — тихо каза Хаджиун. — Погледнах в очите на орел.

Темуджин приятелски перна момчето и му помогна да се придвижи по корниза до едно място, откъдето можеха да продължат нагоре. Една цепнатина между двата склона изглеждаше подходяща. Можеха да се пъхнат колкото може по-навътре и най-сетне да си починат.

— Бехтер ще побеснее — радостно отбеляза Хаджиун.

Темуджин му помогна да стигне цепнатината и го загледа как се пъха навътре, прогонвайки двойка малки гущерчета. Едното изтича до ръба и скочи с разперени крака, падайки дълго надолу. Мястото едва стигаше за двамата, но поне бяха защитени от вятъра. След стъмване щеше да бъде неудобно и страшно и Темуджин знаеше, че ще е истински късметлия, ако успее да заспи.