Читать «Степният вълк» онлайн - страница 16

— Готов съм — каза Темуджин. — Защо ме изчака?

Хаджиун леко се усмихна и се хвана за скалата.

— Ако паднеш, един ден Бехтер ще стане хан.

— При това може да се окаже добър хан — с неохота каза Темуджин. Не му се вярваше, но си спомни как Бехтер се беше борил с дружинниците на баща им. В света на възрастните имаше неща, който все още не разбираше напълно, но Бехтер все пак имаше вид на воин.

Хаджиун изсумтя.

— Той язди като камък, братко. Кой ще последва човек, който стои толкова зле на коня?

Темуджин се усмихна и двамата се закатериха нагоре.

Беше по-лесно, когато напредваха заедно. На няколко пъти Темуджин даде опора на Хаджиун, докато момчето се катереше по скалата като пъргав паяк. Катереше се толкова добре, колкото и яздеше, но младото му тяло показваше признаци на изтощение. Темуджин видя, че той започва да пребледнява, щом се изкатериха още стотина стъпки нагоре. И двамата дишаха трудно, а ръцете и краката им изведнъж станаха прекалено тежки, за да се движат.

Слънцето беше минало най-високата точка в небето и започваше да се спуска към хоризонта на запад. Темуджин го поглеждаше всеки път, щом успееше да намери място да си почине за миг. Тъмнината не биваше да ги сварва тук, иначе и двамата щяха да паднат. По-тревожни бяха надигащите се в далечината облаци. Една буря щеше да ги издуха от Червения хълм. Той се уплаши за братята си, когато Хаджиун се изпусна и едва не запрати и двамата в пропастта.

— Държа те. Намери друго място за хващане — изпъшка Темуджин. Дъхът му излизаше като пламък от устата му. Не помнеше някога да е бил по-уморен, а върхът продължаваше да изглежда все така недостижим и далечен. Хаджиун свали тежестта си от ръката на Темуджин и се озърна за миг към кървящите охлузвания от ботуша му върху голата кожа на брат му. Проследи погледа на Темуджин над степта и се вцепени, щом видя облаците. Трудно можеха да преценят силата на вятъра в цепнатините, но и двете момчета имаха чувството, че бурята се движи право към тях.

— Хайде, продължавай. Завали ли, свършено е с нас — изръмжа Темуджин и бутна брат си нагоре. Хаджиун кимна, но затвори за миг очи, очевидно замаян. Понякога беше много лесно да се забрави колко малък бе всъщност. Темуджин изпита свирепа покровителствена гордост и се закле, че няма да остави малкото момче да падне.

Южният връх все още се виждаше, но нямаше и следа от Бехтер и Хазар. Темуджин се запита дали вече не са се изкатерили. Може би дори се връщаха, прибрали някое орле на сигурно място. Бехтер щеше да стане непоносим, ако се върне с великата птица в палатката на баща си. Тази мисъл бе достатъчна, за да вдъхне сили на уморените мускули на Темуджин.

Отначало и двамата не разбраха какво означават пискливите звуци. Никога досега не бяха чували писъци на орле, а вятърът им пригласяше безспирно над скалите. Облаците се канеха да покрият небето и Темуджин сериозно се замисли дали не е по-добре да потърсят убежище. При мисълта за слизането по хлъзгавата скала сърцето му се свиваше. Дори Хаджиун нямаше да се справи, сигурен беше. Поне един от двамата щеше да падне.