Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 3

Субодай бе военачалник на великия хан и това си личеше по външния му вид. Бронята му от железни пластини върху кожа беше износена, на много места се виждаха дупки и ръжда. Шлемът бе спасявал неведнъж живота му, както личеше от многобройните белези. Цялото му снаряжение беше здравата очукано, но самият той си оставаше суров и коравосърдечен като замръзналата през зимата земя. През трите години поход на север беше изгубил само един незначителен сблъсък и се бе върнал на следващия ден, за да унищожи племето, преди вестта да се е разнесла. Беше усъвършенствал уменията си в страна, която с всяка следваща миля в пустошта сякаш ставаше все по-студена. Не разполагаше с карти, а единствено със слухове за далечни градове край реки, покрити с толкова дебел лед, че отгоре му можели да се пекат волове.

От дясната му страна яздеше Джучи, най-големият син на самия хан. Макар и едва седемнадесетгодишен, той беше воин, който един ден би могъл да наследи народа и може би да командва и самия Субодай във война. Той също носеше смазана кожа и желязо, а дисагите и оръжията му не се различаваха по нищо от тези на всички останали. Субодай знаеше и без да пита, че Джучи е получил своята дажба съсирена кръв и извара. Трябваше му само малко вода, за да получи хранителна каша. Земята не прощаваше на онези, които се отнасяха лекомислено към оцеляването, и двамата добре бяха научили суровите уроци на зимата.

Джучи усети изпитателния поглед и тъмните му очи се стрелнаха нагоре, предпазливи както винаги. Беше прекарал повече време с младия военачалник, отколкото със собствения си баща, но старите навици трудно се пречупваха. Трудно му бе да се доверява, макар че уважението му към Субодай не знаеше граници. Командирът на Младите вълци имаше усет за войната, макар да го отричаше. Най-много от всичко вярваше в разузнавачите, обучението, тактиката и стрелбата с лък, но мъжете, които го следваха, виждаха само, че побеждава във всякакви ситуации. Както други можеха да изработят меч или седло, така Субодай изработваше армии и Джучи знаеше, че да се учи от него е истинска привилегия. Питаше се дали брат му Чагатай е добре на изток. Лесно беше да язди из хълмовете и да си представя втрещените погледи на братята и баща си, когато го видят възмъжал и силен.

— Кое е най-важното нещо в багажа ти? — ненадейно попита Субодай. Джучи вдигна за миг очи към мрачното небе. На Субодай му доставяше удоволствие да го изпитва.

— Месото, командире. Без месо не мога да се бия.

— А не лъкът, така ли? — попита Субодай. — Какво си, ако нямаш лък?

— Нищо, командире, но без месо ще бъда прекалено слаб, за да опъвам лъка.

Субодай изсумтя, когато чу да се повтарят собствените му думи.

— Когато месото свърши, колко време можеш да караш на кръв и мляко?