Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 2

— Тази нощ ще бъдем с духовете и ще видим родните хълмове — каза той. — Ханът ще чуе. И ще помете тази страна.

Спокойният му тон като че ли вбеси още повече афганския воин. Сенки пробягваха по лицето му, докато замахваше с меча над един от монголите. Курхаск гледаше безизразно. Беше открил, че когато смъртта е неизбежна, когато я усеща да диша във врата му, може да загърби целия си страх и да я посрещне спокойно. Това му даваше поне известно удовлетворение. Надяваше се, че жените му ще пролеят много сълзи, когато научат.

— Бъди силен, братко — извика Курхаск.

Преди воинът да отговори, мечът отсече главата му. Изригна кръв и арабите закрещяха и затропаха радостно с крака. Воинът се ухили и белите зъби ярко проблеснаха на тъмния фон на кожата му. Мечът отново се спусна и още един пленник падна странично в прахта. Гърлото на Курхаск така се сви от ярост, че той едва не се задуши. Това бе страна с бистри езера и чисти планински реки, на две хиляди мили западно от Йенкин. Селяните, които бяха срещнали по пътя си, изпитваха благоговеен страх от странните им лица, но въпреки това бяха дружелюбни. Същата сутрин Курхаск бе изпратен с благословии и лепкави сладкиши, от които зъбите му залепнаха. Беше яздил под синьото небе и дори за миг не му бе минало през ума, че планинците предават помежду си вестта за появата му. Все още не знаеше защо ги бяха нападнали, освен ако целта им не е била просто да оберат даровете и стоките в каруците. Погледът му обходи хълмовете, търсеше някакъв знак от сина си. Надяваше се той да види смъртта му. Не можеше да умре позорно, ако момчето гледаше. Това беше последният дар, който можеше да му даде.

На воина му трябваха три удара, за да отсече третата глава. Когато най-сетне я отдели от тялото, той я вдигна за косата и я обърна към другарите си, като се смееше и припяваше на странния си език. Курхаск бе научил няколко думи на езика пущу, но словесният поток не му беше по силите. Мрачно и мълчаливо гледаше как клането продължава, докато накрая не остана жив само той.

Вдигна глава, за да погледне без страх убиеца си. Изпълни го облекчение, когато зърна някакво движение далеч отвъд светлината на огъня. Нещо бяло се размърда в сумрака и Курхаск се усмихна. Синът му бе някъде там в нощта и му даваше знак. Сведе глава, преди момчето да се е издало. Далечното проблясване изчезна, но Курхаск се отпусна и цялото напрежение изчезна. Ханът щеше да научи.

Вдигна очи към воина, който замахваше с окървавената стомана.

— Пак ще видиш моите хора — рече Курхаск.

Афганецът се поколеба, неспособен да го разбере.

— С прах да се напълни устата ти, невернико! — изкрещя той, но думите му бяха като безсмислен брътвеж за монголския командир.

Курхаск сви рамене уморено.

— Нямаш представа какво стори — рече той.

Мечът изсвистя.

Първа част

1.

Високият хребет спираше вятъра. В небето се носеха тъмни облаци и сенките им се плъзгаха на ивици по земята. Утрото бе тихо и земята изглеждаше пуста на двамата мъже, яздещи начело на ягуна — тясна колона от сто млади воини. Спокойно можеха да са единствените хора на хиляда мили наоколо и само скърцането на кожа и пръхтенето на понитата нарушаваше спокойствието. Когато спираха да се ослушат, тишината отново се възцаряваше над прашната земя.