Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 6

Докато говореше, той гледаше бронираните рицари и следващия ги обоз и чакаше да ги забележат.

— Въпросът ми, Джучи, е следният. Тези конници не означават нищо за мен. Баща ти ме повика обратно и мога да потегля веднага, докато понитата са охранени от лятната трева. Тогава защо сме тук и чакаме предизвикателство?

Погледът на Джучи беше студен, когато отговаряше.

— Баща ми би казал, че правим точно това, което трябва и че няма по-добър начин мъжът да прекара годините си освен във война с враговете си. Би казал също, че тя ти харесва, командире, и че това е единствената причина, която ти трябва.

Погледът на Субодай не трепна.

— Може би той би казал това, но ти се криеш зад думите му. Защо сме тук, Джучи? Не искаме големите им коне дори за месо. Защо да рискувам живота на воините, за да смачкам колоната пред нас?

Джучи сви раздразнено рамене.

— Ако не е това, не знам заради какво е.

— Заради теб, Джучи — сериозно каза Субодай. — Когато се върнеш при баща си, ще си видял всички видове битки във всеки сезон. Двамата с теб завладяхме градчета и разграбихме градове, яздихме из пустини и толкова гъсти гори, че едва си пробивахме път през тях. Чингис не ще открие слабост в теб. — Усмихна се за момент на каменното изражение на младежа. — Ще се гордея, когато хората кажат, че си научил уменията си при Субодай Доблестния.

Джучи се ухили, когато чу прякора от устата на самия Субодай. В лагерите нямаше тайни.

— Ето го там — измърмори Субодай, сочейки вестителя в далечината, който препускаше към началото на руската колона. — Имаме враг, който води колоната най-отпред. Храбър мъж.

Джучи можеше да си представи внезапния смут сред рицарите, щом погледнаха към заобикалящите ги хълмове и видяха монголските воини. Субодай изсумтя тихо, когато цяло звено се отдели от колоната и се понесе в тръс нагоре по склона с готови за бой копия. Оголи зъби, щом разстоянието започна да намалява. С цялата си арогантност нападаха нагоре. Копнееше да им покаже каква грешка правят.

— Носиш ли своя пайце, Джучи? Покажи ми го.

Джучи посегна към задната част на седлото, където бе прикрепен калъфът на лъка. Вдигна капака от твърда кожа и извади от чантата пластина от чисто злато с релефно изображение на вълча глава в профил. Тежеше цели двадесет унции, но беше достатъчно малка, за да я държи здраво в ръка.

Без да обръща внимание на мъжете, които упорито изкачваха хълма, Субодай каза на най-големия син на Чингис:

— Заедно с това нещо ти получи от мен правото да командваш хиляда мъже, Джучи. Командирите на ягун носят пайце от обикновено сребро като този. — Той вдигна една по-голяма пластина от бял метал. — Разликата е, че сребърният пайце се дава на човек, избран от командирите на всеки арбан под негово командване.

— Знам — рече Джучи.

Субодай се озърна към наближаващите рицари.