Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 15

Потеше се в тежкия въздух и се изтезаваше със спомена за бриза на южното море. Лично за него прохладният ветрец бе единственото хубаво нещо в онази безбрежна синя шир. Джелме бе запленен от корионските кораби, но мисълта да пътува по вода смущаваше Чагатай. Дори споменът за кралската баржа, олюляваща се на котвата си, бе достатъчен да преобърне стомаха му.

Отвън се чу звън на камбана и отекна през градините, където пчелите бръмчаха на рояци около цъфналите акации. Чагатай си представи как будистките монаси залюляват дънера, който удря големия инструмент, и се изпъна, отново давайки си сметка за това как е застанал. Кралят идваше, а заедно с него приближаваше и краят на мъчението. Можеше да издържи на сърбежа още малко; само при мисълта за това се почувства по-добре.

Камбаната иззвъня отново и слугите дръпнаха черните паравани, отваряйки залата към уханието на боровете от околните хълмове. Въпреки волята си Чагатай въздъхна с облекчение, когато жегата започна да спада. Тълпата се раздвижи едва-едва, мъчейки се да види краля, и Чагатай използва момента, за да забие два пръста в подмишницата си и да се почеше енергично. Усети бързия поглед на Джелме и отново застана безизразно, докато кралят най-сетне се появи.

Никой от тези хора не е висок, помисли си Чагатай, докато гледаше как дребният монарх се носи плавно покрай богато украсената врата. Предполагаше, че името му е Ван, също като това на рода му, но кого го беше грижа как се наричаха тези жилави дребосъци? Чагатай предпочете да гледа двете млади момичета в свитата. С деликатната си златиста кожа те бяха далеч по-интересни от мъжа, на когото прислужваха. Младият воин зяпаше как се суетят около господаря си и оправят гънките на дрехата му, след като онзи се настани.

Кралят сякаш не забелязваше наблюдаващите го монголи, докато чакаше прислужниците да приключат. Очите му бяха тъмножълти, почти като на Чингис, но им липсваше способността да вдъхват ужас. В сравнение с хана корионският крал бе като агънце.

Прислужниците свършиха работата си и погледът на краля най-сетне се насочи към арбана, който бе довел Джелме. Чагатай гледаше владетеля и се чудеше как е възможно да носи толкова дебели дрехи в този летен ден.

Когато кралят заговори, Чагатай не разбра нито дума. Подобно на Джелме, трябваше да изчака превод на дзински език, който беше овладял с мъка. Дори тогава едва схващаше смисъла и слушаше с растящо объркване. Не обичаше чуждите езици. Щом знаеш думата за кон, защо да използваш и друга? Разбираше, че хората от далечни страни няма откъде да знаят как се говори правилно, но бе убеден, че са длъжни да се учат и да престанат да бръщолевят така, сякаш всички езици имат еднаква стойност.