Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 14

Вечерта Субодай обикаляше осветения от огньовете лагер на десетте си хиляди бойци. Мъртвите рицари бяха лишени от всичко ценно и военачалникът бе доставил удоволствие на хората си, като отказа своя дял от плячката. За мъжете, които не получаваха заплащане за сраженията, събирането на окървавени медальони, пръстени и скъпоценни камъни беше нещо жадувано в новото общество, което създаваше Чингис. Човек можеше да забогатее във войската, макар че богатството все още се измерваше с броя на притежаваните коне. Ковачниците на рицарите представляваха по-голям интерес за Субодай, тъй като бяха монтирани на самите каруци, облечени в желязо и по-лесни за поправка от плътните дискове, които използваха монголите. Вече беше заръчал на заловените оръжейници да покажат на дърводелците как се правят подобни каруци.

Джучи оглеждаше подковата на любимото си пони, когато Субодай спря до него. Преди младежът да успее да се поклони, военачалникът сведе почтително глава. Ягунът под командването на Джучи се изпълни с гордост.

Субодай вдигна ръка, за да покаже на Джучи златния пайце, който му бе взел сутринта.

— Накара ме да се чудя как русите са успели да се върнат от мъртвите — рече той. — Дързък удар беше. Вземи си го, Джучи. Струваш повече от сребро.

Метна златната пластина във въздуха и Джучи я улови, като се мъчеше да запази самообладание. Единствено награда от самия Чингис можеше да означава повече в този момент.

— Утре потегляме към дома — обърна се Субодай към мъжете. — Бъдете готови на зазоряване.

2.

Чагатай усети сърбеж в лявата подмишница, където потта се стичаше под най-добрите му доспехи. Макар да беше втори син на хана, той усети, че няма да е добре да се почеше хубаво, докато чака краля на Корио.

Хвърли бърз поглед към човека, който го бе довел до далечния укрепен град Сондо. Кралската зала бе задушна в пладнешката жега, но Джелме не показваше признаци на неудобство в лакираната си броня. Подобно на придворните и кралските гвардейци, монголският военачалник спокойно можеше да мине за издялана от дърво статуя.

Някъде в далечината чуваше ромон на вода и нежният звук беше някак по-силен в потискащата горещина и мълчание. Сърбежът бе подлудяващ и Чагатай се помъчи да мисли за нещо друго. Докато погледът му обхождаше високия таван от бял гипс и стари борови греди, той си напомни, че няма причина да се чувства застрашен. При цялото си достойнство династията Ван не бе успяла да смаже каракитаните, когато бяха дошли в земите им от територията на Дзин и бяха построили крепостите си. Ако Джелме не бе предложил услугите на войската си, владетелят на Корио все още щеше да бъде затворник в собствения си дворец. При тази мисъл петнадесетгодишният Чагатай изпита смътно задоволство. Притежаваше цялата гордост и арогантност на млад воин, но знаеше, че в случая това е напълно оправдано. Джелме и войните му бяха дошли на изток да проучат какви войски можеха да се изправят срещу тях и да видят за първи път океана. Бяха открили врагове в лицето на каракитаните и ги бяха прогонили от Корио като миризливи псета. Чагатай знаеше, че е напълно справедливо кралят да плати дан, независимо дали беше молил за помощ или не.