Читать «Опасна близост» онлайн - страница 9

Можеше, би трябвало, трябваше. Но не беше в състояние да пренасочи чувствата си от Кен и Тими и да обикне друг мъж и друг син.

Откъде се появи тази мисъл? Не беше виждала, нито беше разговаряла с Тайлър от месеци. И така беше най-добре.

"Защо трябваше да насилваш нещата, Тайлър?"

– Ще приготвя друг поднос – каза Джо. Гласът ѝ беше дрезгав. Изкашля се и излезе, преди Портър да попита нещо. Познаваше го, откакто се помнеше. Той ѝ беше като баща, но тя не искаше да говори с него, нито с някой друг.

Сипа яхния, отряза дебела филия от наскоро изпечения хляб, добави чаша вода и кафе и занесе подноса горе.

Стая номер шест беше първата вляво. Стаите за гости на горния етаж бяха шест. Нейният апартамент се помещаваше в седмата, на ъгъла. По-рано там живееха баба ѝ и дядо ѝ. Само две стаи, но заявиха, че не се нуждаят от повече. Когато баба ѝ почина преди десет години, дядо ѝ се премести долу. Там бяха живели родителите ѝ и бяха отгледали двете си дъщери, докато се включиха в земеделската мисионерска група, когато Джо навърши осемнайсет години.

Тя почука леко на вратата.

– Вечерята, господин Милър.

След миг гостът отвори вратата и стъписано се втренчи в нея.

– Надявам се, че сте се стоплили.

Джон Милър беше висок метър и осемдесет и мършав, макар и с широки рамене. Вероятно беше на възраст между трийсет и четирийсет години. Според Джо нямаше трийсет и пет. Имаше къса кестенява коса, спокойни сини очи и безлично лице. Изглеждаше приятен човек.

Точно когато мълчанието му започна да я изнервя, той се усмихна и разтърси глава, сякаш да се отърве от паяжини.

– Аз... Заварихте ме неподготвен. Извинявам се.

Тя се усмихна.

– Не се безпокойте. Може ли да оставя храната?

– Влезте. – Милър затвори вратата след нея.

Тя прекоси помещението и се приближи до масичката в ъгъла. Стаите за гости бяха с едно или две легла, маса с четири стола, диван и бюро.

Джо сложи подноса на масата.

– Как се чувствате?

– По-добре. Провървя ми.

– През целия път от Лос Анджелис ли шофирахте?

– Аз... – Той млъкна, сякаш не знаеше какво да каже, а после се изчерви. – Да. Трябваше да мисля за много неща и реших, че шофирането ще ми се отрази добре. Тръгнах от Айдахо фолс сутринта и беше много красиво. Имах карта и не предполагах... Но бурята се разрази много бързо. И после затънах в снега от падналата лавина.

– Близо до Лейквю. – Джо беше разговаряла с Наш, собственика на по-голямата част от процъфтяващия преди години град. Част от пътя между Лейквю и хижата беше затрупана от лавина, но Наш нямаше време да отиде да види. Бяха чули лавината, въпреки че се намираше на петнайсет километра. Звукът в Долината се разпространяваше надалеч.

– Стъмни се много бързо. Джипът ми има и предно, и задно предаване, но това не помогна и когато включих радиото, чух само атмосферни смущения. Не знам точно къде затънах, но мислех, че съм по-близо до хижата, отколкото се оказа в действителност.

– Извадили сте късмет, че сте жив, господин Милър.

– Джон, моля.

Тя се усмихна.

– Добре, Джон. Времето е непредсказуемо през зимата, а ти си с джинси.