Читать «Опасна близост» онлайн - страница 40

– Кени, обичам те. Моля те, дръж се.

Гърдите му бяха облени в кръв. Устата му се отваряше и затваряше, но не можеше да каже нищо. Не можеше да диша. По-късно Джо научи, че куршумите са пронизали белите му дробове.

Той се втренчи в нея, докато тя гледаше как животът в очите му угасва.

***

Джо не можа да заспи дори след ваната. Минаваше един след полунощ, когато реши, че горещият чай и шоколадът са единственият изход от безсънието ѝ.

Намъкна стар сив анцуг и тениска с дълги ръкави, която бе виждала и по-хубави дни. Беше на Кен от Мичиганския университет. Не беше запазила всичките му дрехи, но някои от любимите му фланелки я утешаваха, особено през първата година след убийството му. Сега вече не мислеше за това и ги обличаше по навик и може би за късмет, когато пишеше, за да не я напусне вдъхновението.

Запита се дали тези няколко физически връзки с Кен не ѝ позволяваха да се сбогува с него. Достатъчно ли бяха четири години? Малко ли бяха или много? Не знаеше. Още не беше готова да се раздели с Кен. Поне така мислеше.

Когато беше с Тайлър, забравяше за Кен. И това понякога я плашеше, защото не искаше да го забравя. В същото време знаеше, че трябва да даде покой на Кен, ако иска да има бъдеще с друг мъж. С Тайлър. Ако обаче забравеше покойния си съпруг, какво щеше да означава това за Тими? Не можеше да го направи. Тя сдържа риданието си. Днес беше годишнина от онзи ужасен ден и нямаше да заспи.

Слезе на долния етаж. Чехлите ѝ шляпаха по дъсчения под. Дядо ѝ беше запалил лампите на стената, в случай че някой гост излезете от стаята си през нощта, но за да пести газ, ги беше изгасил през една и в коридора имаше тъмни и светли петна. Не чу нищо и се запита дали е престанало да вали. Надникна през високите прозорци и нидя, че снегът продължава да се сипе и е покрил верандата, земята и Долината. Бурният вятър беше утихнал и снегът изглеждаше измамно тих и спокоен, докато пада– ще от небето.

Нямаше виелица, а само безшумен поток от бели, почти синкави снежинки на странната, отразена светлина на лампата, която дядо ѝ беше сложил на външната стена на хижата.

Връщането у дома я беше излекувало. Ако беше останала в Калифорния, щеше да бъде сама. Долината, хижата, семейството и приятелите ѝ помогнаха. Кен винагищеше да ѝ липсва. Щеше да тъгува за сина си, но щеше да оцелее. Съзнаваше го и мисълта за предстоящия ден и онова, което щеше да ѝ донесе, я успокои.

– Винаги ще те обичам, Кени – промълви тя.

Навън се чу виене на вълк. Звукът се разнесе в долината. Джо не можа да прецени дали животното е наблизо или далеч. Воят беше последван от още един и после от друг, сякаш първият вълк бе повел хор. Това беше странно, но не и нечувано. Вероятно в нощта бродеше по-голям хищник. Повечето мечки гризли спяха зимен сън, но понякога хората виждаха по някоя през зимата. Лосовете бяха най-големият проблем през цялата година.

Отново настъпи тишина.

Джо се насочи към кухнята. Движеше се по инстинкт в сумрака. Отвори бюфета, където Портър Уд държеше превъзходния си шоколадов кейк. Устата ѝ се напълни със слюнка при мисълта за сладкиша.