Читать «Опасна близост» онлайн - страница 41

Беше останала само една трета. Когато го беше прибрала, беше наполовина.

– Лия – измърмори Джо. Не можеше да се сърди на племенницата си, че обича сладки неща. Двете често се срещаха в кухнята късно нощем и това бяха едни от най-хубавите ѝ спомени напоследък. Лия ѝ беше помогнала да се съвземе много повече от всеки друг, защото съществуваше на този свят.

Тя извади кейка и се обърна към масата.

– Здравей, Джоана.

Чинията падна от ръцете ѝ, удари се в дъсчения под и трясъкът на счупеното стъкло заглуши писъка ѝ.

Тя протегна ръка назад, докосна стената и запали лампата.

Джон Милър.

– Съжалявам.

Изглеждаше притеснен, коленичи и започна да събира парчетата кейк и стъклата.

– Остави на мен – рече тя и коленичи до него.

– Не исках да те стресна. Не можах да заспя.

– Няма нищо. – Джо рядко срещаше гости нощем. Прсз последните четири години, откакто се беше върнала, ѝ се беше случило само два-три пъти.

Ръката му докосна нейната и тя за миг си помисли, че не е случайно.

"Не ставай смешна." Милър я стресна и Джо беше нервна.

Двамата мълчаливо почистиха и тя се приближи до хладилника.

– Да ти дам ли нещо?

– Не искам да те притеснявам. Съжалявам за кейка.

– Всичко е наред. Бедрата ми ще ти благодарят, че няма да напълнеят – опита се да омаловажи случилото с шега, но начинът, по който той я погледна, я накара да се почувства... насилена. Очите му сякаш бяха рентгени.

"Гледаш прекадено много телевизия с Лия."

Или по-скоро опасенията на Тайлър се бяха промъкнали в подсъзнанието ѝ. Джон Милър изглеждаше безобиден и се държеше безобидно, но в него имаше нещо малко... отблъскващо. Не можеше да определи точно какво. Може би беше само плод на въображението ѝ. Надяваше се, че Тайлър скоро ще изпрати снимките и тя ще се успокои.

– Чай, ако нямаш нищо против.

Джо имаше нещо против. Искаше да се върне в стаята си с чаша студено мляко, но чаят щеше да ѝ помогне да заспи. Обаче не желаеше компания.

Разбира се, не спомена нищо за чувствата си, докато слагаше чайника на печката. Джон Милър беше гост, а тя беше израснала в дом, който се гордееше с гостоприемството си. Донесе чаши и чинийки. Баба ѝ обичаше чай и въпреки че Джо предпочиташе кафе, чаят винаги я успокояваше.

Нямаше намерение обаче да го пие с Джон Милър в кухнята. В това имаше някакво странно, почти интимно усещане, което я обезпокои без определена причина. Не че в госта имаше нещо лошо. Той беше приятен на вид, с къса кестенява коса и големи кафяви очи. И малко скован. Да, това беше думата. Сякаш гледаше навсякъде, а не само там, където погледът му беше съсредоточен.

"Джо, уморена си. Не разсъждаваш трезво."

– Мляко? Захар? – попита тя.

– Не, благодаря.

– От Лос Анджелис си, така ли? – "Заври!" – заповяда мислено Джо на чайника.

– Роден съм и съм израснал там. Видях статията от списанието за теб във фоайето.

Тя се изсмя и се изчерви. Искаше ѝ се дядо ѝ да не я беше поставял там, но не можеше да му каже да я махне. Той много се гордееше с нея, а тя се гордееше с постиженията си, но въпреки това имаше чувството, че е в светлината на прожекторите и се перчи. Премести се и се засуети около печката.