Читать «Наследникът» онлайн - страница 66

Навярно би загинал за броени секунди, ала видението не трая толкова. Бурен вятър духна насреща му, пътят отново се появи и иззад завоя се раздаде бърз конски тропот. Вихърът отмина, полегналите крайпътни треви пак се надигнаха и пред момчето изскочиха в галоп двама конници.

И двамата бяха високи и снажни, и двамата яздеха буйни дневни жребци, несъмнено теранска порода, но с това приликите между тях се изчерпваха. Във всичко останало се различаваха като деня и нощта.

Единият изглеждаше стар, но изпълнен със сила; дълга бяла коса и бяла брада обрамчваха загорялото му лице, прорязано от дълбоки бръчки, сред което грееха две ясносини очи. Полите на дългата му снежнобяла дреха, препасана с парче обикновено въже, се спускаха по хълбоците на белия жребец. С дясната си ръка държеше юздите, в лявата стискаше простичък жезъл, или може би обикновена тояга със заоблен чепат връх.

Другият имаше строго, костеливо лице с пронизващи черни очи, остър нос и черна козя брадичка. Носеше черна широкопола шапка, черен кожен костюм и високи черни ботуши със златни шпори, готови всеки момент да се впият в хълбоците на черния му кон.

Ланс отвори уста да извика за помощ, но стегнатото му гърло не издаде нито звук, затова той просто се хвърли с разперени ръце право срещу ездачите.

Прегазването му изглеждаше неминуемо. Но в последния миг добре обучените коне забиха копита в земята и спряха като заковани само на педя от момчето. Полюшвайки се в седлата, двамата конници сведоха глави и погледнаха надолу — Белият с добродушно любопитство, Черният с леко раздразнение и досада.

— Какво искаш, момче? — попита Белият конник.

— Помогнете — изпъшка задавено Ланс и посочи назад, без да се обръща. — Брат ми…

Белият конник поклати глава.

— Съжалявам, момче. Вече нищо не можем да сторим за него.

Очите му преливаха от жалост и състрадание, но към тези чувства се примесваше твърд, непоколебим отказ. Нямаше начин да го разубеди, разбра Ланс и в отчаянието си завъртя поглед към Черния конник.

— И ти ли не можеш?

Думите сякаш жегнаха конника, защото той рязко вирна глава и процеди високомерно:

— Не е твоя работа какво мога и какво не мога, хлапе. Въпросът е дали искам.

Сред кипящия водовъртеж от несвързани мисли и чувства в главата на Ланс избухна като гръмотевица една дума: Слабост! Противникът имаше слабо място! И без да разсъждава, също като в бой срещу човешките хлапета от близкото село, той машинално нанесе удара:

— Ами поискай тогава! Или те е страх?

Ослепително белите зъби на Черния конник се оголиха в хищна гримаса — незнайно дали на насмешка, или на ярост. Той впи тъмен поглед в очите на момчето и бавно отвърна:

— Не насилвай късмета си, Ланс Седмотер… или може би трябва да кажа Ланс Де Феро? Много дързост има в теб и някой ден тя ще ти струва скъпо.

— Не ми пука — отсече момчето. — Можеш ли да помогнеш на Айдо, или не ти е по силите?

Пръстите на Черния конник се стегнаха около юздите тъй здраво, че кокалчетата им побеляха. Той дълбоко си пое дъх, помълча една-две секунди, после очите му се присвиха и в тях припламна сдържано-пресметливият интерес на хазартен играч.