Читать «Наследникът» онлайн - страница 68

— Само че аз огледах пътя отвън — вметна Велд. — Не видях следи от копита.

— Нормално — кимна докторът. — Бил е изтощен от тревогите и усилията. Привидяло му се е… Все едно, от мен да го знаете — ако Айдо остане жив, негова ще е заслугата.

— Добре де — нетърпеливо го прекъсна Пипа. — Ние си знаем, че имаме златно момче. Кажи какво да направим за Айдо.

— Малко може да се направи — призна Ха. — Осигурете му пълен покой. Мека светлина. Говорете му хубави неща, когато е буден. Успокоявайте го. Никакви вълнения, никакви сътресения. Някои лекари препоръчват чай с маков мед. Аз не съм толкова сигурен, но няма да навреди. А, и още нещо. Казват, че приятните аромати помагали. Запалете при него една-две ароматни свещи. Ще му поолекне.

Той помълча и разпери ръце.

— Е, това е. След една тера пак ще дойда. А дотогава, пак повтарям, пълен покой, тишина и никакво натоварване.

Ланс тичаше през гората. Пипа го бе пратила до Лудия пчелар за гърненце маков мед и няколко билкови свещи. При други обстоятелства той би се радвал на поръчението. Пчелинът беше много интересно място, а от Лудия пчелар можеха да се очакват какви ли не забавни щуротии. Но сега го вълнуваше само желанието да се върне колкото може по-скоро при Айдо. И донякъде… да срещне онези момчета.

Ще ги убия, закани се той със свирепа, недетска решителност. Скъпо ще ми платят, само да ги срещна!

Сякаш в отговор на мислите му нещо помръдна в близките храсти. Момчето застина на място, озърна се и грабна от земята един сух клон. После предпазливо пристъпи напред.

Храстите се разтвориха и от тях изникна същото момиче, което бе зърнал преди няколко часа. Изглеждаше на около десет години, със спретната светлозелена рокличка и рижави плитки, този път навити отзад на тила и скрепени със сребърна шнола. Но най-удивителното беше, че държеше в ръцете си вързопчето, увито в познатата вехта кърпа на червени и бели квадрати.

За момент Ланс зяпна от изненада, но бързо се опомни и сърдито възкликна:

— Хей! Това е мое! Дай си ми го веднага.

Момичето вирна нос и го изгледа високомерно.

— Не е твое.

Допреди минута Ланс се беше заканвал на хлапетата от човешкото село, но сега гневът му се пренасочи изцяло към нахалната непозната. Той стисна по-здраво клона и пристъпи крачка напред.

— Как да не е мое? Аз ли не познавам кърпата на мама?

Момичето направи отегчена гримаса и демонстративно пъхна вързопчето под мишница.

— И да е било твое, вече не е. Защото, ако искаш да знаеш, ти целият принадлежиш на баща ми. Заедно с тия твои дрипави дрешки.

— Дрън-дрън! — озъби се Ланс и добави думите, които бе чувал от Велд: — Ние, неандите, сме свободен народ и не дължим подчинение никому, освен на краля.

— За неандите не знам — заяви момичето, — но ти ще ме слушаш и ще ми се подчиняваш.

— Защо?

— Защото мога да те набия както си искам.

Това вече бе непоносима обида. Ланс захвърли клона и стисна юмруци.

— Опитай де!

Пъргаво като невестулка, момичето се стрелна напред, плесна го звънко по бузата и мигновено се озова пак на три крачки от него. Почервенял и задъхан от ярост, Ланс се хвърли в атака, замахна с всичка сила… и едва не се просна по очи, когато юмрукът му срещна само пустота. Нахалницата бе изчезнала безследно. Отнейде долетя подигравателният й смях, после пак се възцари тишина.