Читать «Наследникът» онлайн - страница 65

Половин километър по-нататък гората започна да се разрежда. Напред просветля и задъханото момче изскочи на стария, буренясал път. Виковете отекваха все по-близо. Ланс спря и се ослуша. Вече чуваше тропот и пращене на сухи клони някъде на стотина метра отляво. Втурна се в тази посока и още след първите десетина крачки видя Айдо да изхвръква измежду дърветата. Бягаше с приведена глава, притиснал с две ръце към гърдите си вързопчето с храна, обвито в стара кърпа на едри червени и бели квадрати. Тоя глупчо дори не се беше сетил да го захвърли! Седем-осем човешки хлапета го гонеха по петите, но когато зърнаха Ланс, те неволно забавиха крачка и дистанцията взе да нараства. Все още пазеха неприятни спомени от последната си среща с него.

Сетне всичко стана много бързо. Една ръка се отметна назад, един камък полетя във въздуха и с ужасяващ глух пукот отхвръкна от тила на беглеца. Айдо направи още две крачки и се просна на пътя по очи.

Хлапетата застинаха със зяпнали уста в покрайнините на гората. Стояха така една-две секунди, после като по сигнал се врътнаха и изчезнаха между дърветата.

— Айдо-о-о-о! — диво изкрещя Ланс и сам не разбра как се озова до брат си. Просто преди миг беше на петдесет метра от него, сетне разстоянието изчезна.

Побутна го — отначало лекичко, след това по-силно и накрая го разтръска отчаяно. Никакъв резултат. Айдо лежеше отпуснат, с полузатворени клепачи, между които се виждаше бялото на очите, а през рошавата коса по тила му се стичаше струйка тъмна кръв.

Мисълта на Ланс отказваше да работи. Не чувстваше в главата си нищо, освен празнота и някакъв тих звън като бръмчене на прегладнял комар. Без да знае защо, той вдигна вързопчето и тъпо започна да го тика в протегнатите напред ръце на Айдо, сякаш с този безсмислен жест можеше да го съживи. Към тихия звън в главата му се примеси бученето на кръвта, подгонена по вените от страстното желание да направи нещо — и пълната неспособност да стори каквото и да било.

— Помощ! — извика той.

Гласът излетя дрезгав и немощен от пресъхналото му гърло. Ланс отметна назад рамене, пое си дълбоко дъх и изрева отново, влагайки във вика цялата сила на отчаянието си:

— Помогнете-е-е-е!

Светът се разтърси.

За миг го обгърна невъобразимо и страховито видение. Гората изчезна, останаха само голи чукари, обсипани със сивкав пясък под черно небе, сред което грееше свирепо, ослепително слънце. Скалите хвърляха непрогледни мастилени сенки, нищо не трепваше в този мъртъв пейзаж и дори от пътя нямаше и следа. Ланс стоеше сам сред един враждебен свят непознаващ нито живота, нито смъртта, и когато отвори уста да си поеме дъх, стана точно обратното — въздухът излетя докрай от дробовете му с пронизително свистене. Обгърна го леден студ, пронизващ до мозъка на костите.