Читать «Наследникът» онлайн - страница 62

— Там е работата, ваша светлост — въздъхна шивачът. — След два дни навършва дванайсет. И… не иска да положи клетва.

Усмивката на херцога помръкна. Разбираше притесненията на Радион. Родът Ле Прико се гордееше с шествековната си служба в Капела и по традиция първородният син или първородната дъщеря даваше клетва за вярност към властващия херцог.

— Днешните деца са своенравни — опита се той да успокои разтревожения баща. — Особено момичетата. Ако знаеш колко ядове съм имал с Грималда… Не й обръщай внимание, ще се поинати малко, пък накрая ще се вразуми.

Радион печално поклати глава.

— Не я познавате, ваша светлост. Набие ли си нещо в главата, няма да отстъпи за нищо на света. А това… — той въздъхна отново. — Това ще е позор за целия род. Особено след провала на Седрик.

— Знаеш, че не е длъжна — меко напомни херцогът. — Вие сте свободни хора, Родион. В края на краищата става дума само за една стара традиция.

— Но и семейната гордост има значение, нали? — възрази шивачът. — Първородният дава клетва не от свое име, а от името на всички Ле Прико. Откровено ви казвам, ваша светлост, не бих издържал такъв срам. Как ще ви гледам после в очите? Иде ми да подбера цялата фамилия и да напуснем замъка веднъж завинаги.

Този път херцогът се разтревожи не на шега. Личеше, че Радион е готов да изпълни заканата си, а Ле Прико бяха твърде ценни, за да се лишават с лека ръка от тях.

Той пристъпи напред, хвана шивача за рамото и го погледна в очите.

— Недей да вършиш глупости, Радион. Знаеш много добре колко държим на вас. Вие сте част от историята на Де Феро и ако ни напуснете, замъкът вече никога няма да бъде същият. А за Седрик… Грималда не беше права и искрено съжалява, макар че никога няма да го признае. Заръчал съм на всичките си търговски агенти да го търсят, но от него няма следа, сякаш е потънал вдън земя. Затова, приятелю, не повтаряй грешката на Грималда, не се поддавай на чувствата. Сигурен съм, че става дума за някакво недоразумение. Защо не ми пратиш Василена да поговоря с нея? Понякога децата са по-откровени пред чужди хора, отколкото пред родителите си.

— Тя е тук, ваша светлост. Чака отвън, в преддверието.

— Чудесно, нека влезе. Но без теб, Родион. Искам да си поговорим на четири очи.

Когато след минута вратата се отвори отново и през нея прекрачи съвсем младо момиче в бледосиня рокля, херцог Ларс тихо ахна. Бе зърнал пред себе си изумителна красавица, обгърната в ореола на току-що напъпила женственост и за момент сърцето му се разтуптя с вълненията на влюбен хлапак. Обзе го нелепото желание да изтича към нея, да падне на коляно и да й се закълне във вечна вярност. Ала в следващия миг хладният разум надделя и той подигравателно си помисли: Оглупяваш на стари години, Ларс. Вече и по невръстни девойчета почна да се заглеждаш. Какво ли те чака още?

И магията се разсея. Пред него стоеше съвсем обикновено дванайсетгодишно момиче — слабичко, цялото само колене и лакти, с дълга пепеляворуса коса и големи сини очи, които го гледаха боязливо, но в същото време предизвикателно. Херцогът замислено поклати глава. Знаеше, че Ле Прико са потомци на фейрите — или поне така се говореше — ала за пръв път го осъзнаваше истински. В това дете се бе възродило вълшебното обаяние на Малкия народ, изчезнал незнайно къде преди векове.