Читать «Наследникът» онлайн - страница 61

Ланс неволно се почеса по ребрата. Въпреки самоуверените приказки отпреди малко, не изгаряше от желание пак да се бие с момчетата от човешкото село. Но макар и не роден син на Пипа, той бе наследил нейната упоритост. След още секунда колебание размаха тоягата и решително поведе козите по пътя надолу.

Замъкът Капела

Утрото беше дъждовно. Тежките сиви облаци бавно пъплеха през небето над замъка и по всичко личеше, че упоритият ръмеж няма да спре поне още две тери. Застанал до високия сводест прозорец, старият херцог Ларс Де Феро гледаше разсеяно към градината, където мокрите дървета унило свеждаха клони почти до самата земя. Откакто Грималда пое цялата търговска дейност, все по-често го мъчеше чувство на безполезност и самота. Все още редовно посещаваше големия кабинет, но виждаше, че работата върви и без него.

Затова той дори се зарадва, когато чу зад себе си тихи стъпки, после шамбеланът Велдис сдържано се изкашля и съобщи:

— Имате посетител, ваша светлост.

— Кой? — попита херцогът влагайки по навик в гласа си леко раздразнение, каквото изобщо не изпитваше.

— Радион Ле Прико, ваша светлост.

Лошото настроение на херцога се изпари мигновено. Родът Ле Прико беше неразделна част от Капела, също като древните камъни на двореца и крепостната стена. Потомците му служеха на Де Феро вече шест века — още от гибелта на Тауранската република. Сред тях имаше и войници, и търговци, и пътешественици, но истинският им наследствен талант се разкриваше в шивашкия занаят, може би защото според преданието в жилите им течеше кръв на леприкони. Херцог Ларс не вярваше много на тия легенди, но нямаше съмнение, че старшият дворцов шивач Радион Ле Прико е ненадминат майстор. Не един благородник бе предприемал дългото пътуване по море до Капела, за да си поръча костюм при него, макар че управляващата династия не гледаше с добро око на връзките с Де Феро.

Херцогът хвърли един последен поглед към мократа градина отвън — вече не му изглеждаше толкова мрачна — и с усмивка се обърна към шамбелана.

— Покани го.

Мъжът, който влезе, беше невисок и слаб, с оредяла прошарена коса, бледо лице и добродушни късогледи очи. Държеше се с простичкото достойнство на човек, постигнал върха на попрището си, но бръчките по челото издаваха, че нещо го тревожи. В средата на стаята той спря, наведе глава и притеснено пристъпи от крак на крак.

— Здравей, Радион — поздрави го сърдечно херцогът. — На какво дължа удоволствието да те видя?

Радион нервно потри ръце и отговори без да вдига глава:

— Става дума… за Василена, ваша светлост.

— А, моята белязаничка! — усмихна се херцогът и в паметта му изплува споменът за онзи далечен ден, когато лично беляза с черна и бяла точка челцето на новороденото момиченце. Беше мила и трогателна церемония в Общия параклис на замъка. — Отдавна не съм я виждал, сигурно вече е голямо момиче.