Читать «Наследникът» онлайн - страница 52

С известно усилие (и леко ожулване на ушите) тя провря глава между железата, а като издиша докрай, не бе трудно да промъкне гърдите и цялото си тяло. Но когато стъпи в дебелия слой прах от другата страна, очакваше я разочарование. Само след десетина крачки лъчът на фенерчето опря в каменна стена с тесен квадратен отвор по средата.

Едно почтено подземие просто не можеше да свършва по такъв недостоен начин. Тук трябваше да се крие някаква много голяма тайна. Заинтригувана до немай къде, Линда огледа отвора. Беше тесен, но не чак толкова, че да не може да мине през него. Тя решително пъхна навътре двете си ръце с фенерчето, после главата, раменете и камъкът я стегна от всички страни. Вече не можеше да се отблъсква с лакти и колене, но от дълъг опит бе усвоила начина да напредва, използвайки само пръстите на ръцете и краката. Бавно, сантиметър по сантиметър, препятствието отстъпваше пред упорството на момиченцето и десетина минути по-късно трите метра бяха почти преодолени. За нейна изненада към края отворът се разширяваше фуниевидно и ставаше грапав, сякаш някой бе опитвал да си пробие път през скалата. Ето, че ръцете и раменете й се изтръгнаха от хватката на отвора, тя посегна надолу, напипа пода и остави на него фенерчето. Подпря се с длани, измъкна крака от дупката… и изведнъж видя отпред да седи великан — истински великан от приказките, цял обкован в лъскава метална броня.

Сърцето й се разтуптя от вълнение. Не изпитваше страх — в края на краищата тя бе Господарката на Коперник — а само парещо любопитство. Кой бе затворил тук великана? Жив ли беше още и ако да, то с какво го хранеха? С малки момченца и момиченца, както разправяха приказките? Може би, но със сигурност не и с принцеси.

Тя вдигна фенерчето, насочи напред тънкия лъч и щом светлината докосна лицето на великана, очите му се отвориха. Бяха странни очи — дълбоки като кладенци, на чието дъно трептеше едва забележимо зеленикаво сияние. Нямаха зеници, нищо не издаваше накъде гледат, и все пак Линда усети, че се взират втренчено в нея.

— Знаеш ли, че мога с два пръста да ти прекърша вратлето? — любезно попита мек баритон, излитащ от гърдите на великана.

Ако искаше да я уплаши, това не му се удаде. Ермелинда не се боеше от нищо в двореца, освен от едрите хлебарки, които понякога се мяркаха в кухнята и готвачките дружно ги подгонваха с метли и всякакви други подръчни оръжия.

— Защо? — отвърна тя с въпрос на въпроса.

Великанът не отговори веднага. Дълго мълча и само я гледаше със загадъчните си фосфоресциращи очи. Накрая тихо въздъхна.

— Дете… Бях забравил, че на света има и такива същества като теб, умеещи да задават най-неочаквания и удивително точен въпрос. Защо наистина? — Той пак помълча. — Е, добре, млада госпожице, влязла в леговището на звяра. Коя си ти и защо идваш тук?

Линда се опита да направи реверанс, но не излезе нищо, защото беше с панталони, а и никак не я биваше в тия формални любезности. За да замаже неуспеха, тя се представи гордо, както я бяха учили: