Читать «Наследникът» онлайн - страница 54

Ермелинда опита да си представи какво е да стоиш затворен на едно място толкова дълго време, но това надхвърляше възможностите на нейното въображение. Във всеки случай явно бе много по-лошо, отколкото да те карат да спиш, когато притихналият нощен дворец те примамва за поредната изследователска експедиция.

— Не е честно! — възмутено тропна тя с крак. — Ще заповядам веднага да те освободят!

— Не вярвам да те послушат — възрази печално великанът. — Хората се страхуват от мен. Само ще ти забранят да идваш тук, а е тъй хубаво да поговоря с някого след толкова много години в самота. За едно те моля: идвай и друг път да разведриш малко дните на един беден ронин.

Сърцето на Линда се сви от жалост, и в същото време я обзе въодушевление. Това наистина бе като в приказките.

— Не! — възкликна тя. — Ти не си ронин! Ти си моят верен самурай и ако ми се закълнеш във вярност, аз ще те освободя, каквото и да ми струва!

В тясната килия, озарявана само от жълтия лъч на фенерчето, настана дълга, тежка тишина. Когато великанът заговори отново, гласът му бе бавен и тържествен.

— В името на древното човешко величие аз, Файтроб Осемнайсет, се заклевам във вечна вярност на принцеса Ермелинда, херцогиня Рифейска и графиня Лансбергска. Тъй да бъде и нека ми помагат всички земни и небесни сили на Черното и Бялото.

— А аз — отвърна Ермелинда, като се мъчеше да си припомни подходящите слова от старите приказки, — приемам твоята клетва и ще възнаградя онова, що получа: верността с любов, храбростта с чест, измяната с мъст. — Тя помълча и добави оживено: — Но първо трябва да измислим как да те освободя.

— Може би има начин — промърмори затворникът. — Чувала ли си за Криптата на Неживите?

Линда поклати глава. Бе изненадана, че след толкова време в двореца може да има място, непознато за нея.

— Трябва да е голяма зала някъде в най-дълбоките подземия — обясни Файтроб. — Казваха, че там лежат… такива като мен и части от телата им. А сега погледни.

Той вдигна ръка към шията си и в металната му кожа с тихо щракване се отвори малко капаче. Вътре лежеше червено цилиндърче, не по-голямо от човешки пръст. В жълто кръгче върху него бе изрисуван странен символ, напомнящ черно цвете с три листенца.

— Какво е това? — заинтересува се незабавно любопитната Линда.

Великанът се поколеба.

— Това… Това е животът ми. Обещай, че ако някой ден ме завариш онемял и неспособен да помръдна, ще го извадиш.

— Добре — съгласи се веднага тя и тайничко кръстоса пръсти зад гърба си. Нямаше никакво намерение да се лишава от своя верен самурай.

— Но се надявам да не стигнем дотам — продължи Файтроб. — Запомни тази картинка. Ако Криптата на Неживите наистина съществува, потърси там голяма кутия със същия знак. Донесеш ли ми я, ще мога да се освободя и сам… Поне така се надявам. — Той помълча. — Обещаваш ли пак да дойдеш, принцесо?