Читать «Изчезналият герой» онлайн - страница 2

Каза го като шега, която са споделяли и преди.

— Има някаква грешка — каза Джейсън. — Аз не трябва да съм тук.

Момчето пред него се обърна и се изсмя.

— Сериозно ли бе, Джейсън!? Всички са ни натопили, знаеш. Аз не съм бягал шест пъти, Пайпър не е крала беемвета…

Момичето се изчерви.

— Не съм крала онази кола, Лио!

— Да, вярно, забравих. Каква ти беше историйката?… Убедила си продавача да ти я заеме? — Момчето повдигна вежди към Джейсън, сякаш за да попита: „Чуваш ли я какви ги говори?“.

Лио приличаше на латино версия на някой от елфите на Дядо Коледа — имаше къдрава черна коса, заострени уши, весело лице, почти като на бебе, и дяволита усмивка, която подсказваше, че не може да му се има доверие, особено ако наоколо има остри или запалими предмети. Дългите му гъвкави пръсти не спираха да шават — барабаняха по седалката, приглаждаха косата зад ушите му, играеха си с копчетата на изхабеното му войнишко яке. Хлапето или бе хиперактивно по рождение, или бе нагълтало кафе и захар в количества, които биха докарали бивол до инфаркт.

— Както и да е — каза Лио, — надявам се да пазите листите със записките. Ползвах моите за самолетчета преди няколко дни. Хей, защо ме гледаш така? Да не би някой пак да е драскал по лицето ми?

— Не те познавам — отговори Джейсън.

Лио му отвърна с крокодилска усмивка.

— Да бе. Аз не съм най-добрият ти приятел, нее. Аз съм неговият зъл брат близнак.

— Лио Валдес! — изрева треньорът отпред. — Проблем ли има при вас?

Лио намигна на Джейсън.

— Само гледай! — и се обърна напред. — Съжалявам, тренер! Не можах да ви чуя. Може ли да използвате мегафона си?

Хедж изръмжа, очевидно доволен, че си има извинение. Той откачи мегафона от колана си и продължи да дава различни указания, но гласът му прозвуча като този на Дарт Вейдър. Учениците избухнаха в смях. Треньорът опита отново и този път мегафонът ненадейно извика: „Кравата казва «Муууу!».“

Децата се разсмяха още по-силно, а треньорът удари мегафона с писък:

— Валдеес!

Пайпър сподави смеха си.

— Боже, Лио, как направи това?

Лио измъкна една малка отвертка от ръкава си.

— Аз съм специален.

— Хора, сериозно — обади се нещастно Джейсън, — какво става тук? Къде отиваме?

Пайпър се намръщи.

— Джейсън, ти шегуваш ли се?

— Не! Нямам идея…

— Естествено, че се шегува — изсумтя Лио. — Опитва се да ми го върне за лепкавия крем за бръснене вероятно. Нали така, Джейсън?

Джейсън го погледна неразбиращо.

— Не, според мен е сериозен. — Пайпър се опита отново да го хване за ръка, но той я отдръпна.

— Съжалявам — каза той, — аз… не мога…

— Това е! — извика Хедж. — Задният ред току-що пожела да почисти след обяда!

Останалите деца одобрително зашумяха.

— Каква изненада — промърмори Лио.

Пайпър обаче задържа погледа си върху Джейсън, сякаш не можеше да прецени дали е обидена или разтревожена.

— Да не си ударил главата си някъде? Наистина ли не помниш кои сме?

Джейсън безпомощно сви рамене.

— По-лошо. Не помня и аз кой съм.

Автобусът ги свали пред огромен циментов комплекс, който приличаше на музей, разположен в средата на нищото. Може би това бе Националният музей на нищото, предположи Джейсън.