Читать «Изчезналият герой» онлайн - страница 12

Джейсън погледна надолу. Най-лесно бе полека да кацне на дъното на каньона. След това погледна нагоре. Дъждът бе спрял, а облаците вече не бяха така мрачни, макар все още да боботеха и проблясваха. Нямаше гаранции, че духовете са си отишли. Нямаше представа какво е станало с треньора. А и бе оставил Лио горе сам и почти зашеметен.

— Трябва да им помогнем — каза Пайпър, сякаш прочела мислите му. — Можеш ли да…

— Ами, нека видим — отвърна Джейсън и даде мисловна команда: Нагоре. Полетяха към небето мигновено.

При други обстоятелства възможността да се плъзгаш по вятъра щеше да му се види яка, но сега бе прекалено шокиран за това. Затичаха се към Лио веднага щом стъпиха на пътеката.

Пайпър обърна по гръб падналото момче. Лио простена. Войнишкото му яке бе подгизнало от дъжда, а къдравата му коса се бе позлатила от прахта на чудовищата.

Но поне беше жив.

— Тъпа… грозна… коза — промърмори той.

— Къде отиде той? — попита Пайпър.

Лио посочи с пръст право нагоре.

— Така и не се върна. Моля, кажете ми, че не ми е спасявал живота.

— Два пъти — отговори Джейсън.

Лио простена още по-силно.

— Но какво стана? Човекът тайфун, златният меч… Ударих си главата. Това е, нали? Кажете ми, че халюцинирам!

Джейсън беше забравил за меча. Той отиде до мястото, където лежеше оръжието, и го вдигна. Острието бе добре балансирано. Обхванат от внезапен порив, той го завъртя. По средата на салтото си мечът отново се превърна в монета и се приземи на дланта му.

— Мдаа — каза Лио, — халюцинирам, това е всичко.

Пайпър потръпна в подгизналите си от дъжда дрехи.

— Джейсън, онези същества…

— Венти — отвърна той, — духове на бурята.

— Добре де. Мисълта ми беше, че ти се държа като някой… който ги е виждал и преди. Кой си ти?

В отговор той можа само да поклати глава.

— Това се опитвам да ви кажа. Нямам представа.

Бурята отмина. Другите деца от училището „Уилдърнес“ гледаха през стъклените врати, обзети от ужас. Охранителите на музея се мъчеха да се справят с ключалките, но засега усилията им бяха напразни.

— Тренер Хедж каза, че пази трима души — спомни си Джейсън. — Според мен имаше предвид нас тримата.

— А онова нещо, в което се превърна Дилън… — Пайпър потрепери. — Не мога да повярвам, че то ме сваляше! Как ни нарече това създание… герои? Полубогове?

Лио легна по гръб и се загледа в небето. Изглежда, нямаше намерение да се изправя.

— Не знам за героичното — отговори той, — ама не се чувствам особено божествен. А вие?

Внезапно проехтя отвратителен звук като от чупещи се сухи клони и пукнатините по пътеката започнаха да се разширяват.

— Трябва да се махнем оттук! — каза Джейсън — може би ако…

— А — прекъсна го Лио, — моля те, погледни натам и ми кажи, че онези неща не са летящи коне.

Първоначално Джейсън се уплаши, че Лио наистина здравата си е цапардосал главата. След това обаче видя как от изток се спуска тъмна сянка. Бе твърде бавна, за да е самолет, но прекалено бърза, за да е птица. Когато тя приближи, Джейсън успя да различи двойка крилати животни с по четири копита. Изглеждаха досущ като коне, като изключим, че всяко от тях имаше криле с размах шест метра. Освен това те дърпаха ярко оцветена кутия с две колела.