Читать «Изчезналият герой» онлайн - страница 11

Джейсън се спусна към нея, но Дилън кресна:

— И този ми върши работа!

Той хвана Лио за ръката и започна да се издига, влачейки изпадналото в несвяст момче със себе си. Тайфунът се завихри още повече и ги издигна във въздуха — сякаш ги дърпаше огромна прахосмукачка!

— Помощ! — извика Пайпър. — Някой да помогне!

Сетне се хлъзна и падна с писък.

— Джейсън, върви! — извика Хедж. — Спаси я!

Треньорът се спусна към духа и изтръгна Лио от хватката му с помощта на някаква козя версия на кунгфу. Лио падна на пода, вече в безопасност, но тогава Дилън сграбчи треньора за ръцете. Хедж се опита да го удари с глава, след което го ритна и му каза, че е бухтичка. В това време и двамата се издигаха във въздуха.

Все по-бързо и по-бързо.

Тренер Хедж извика за последно:

— Спаси я! С тоя съм се оправил вече! — след което сатирът и духът на бурята изчезнаха в облаците.

Да я спася — каза си Джейсън. — Но как?

Инстинктите му обаче отново надделяха. Той хукна към перилата и ги прескочи, мятайки се в пропастта. В главата му проблесна мисълта, че сигурно е луд.

Джейсън не се страхуваше от височината. Боеше се да не стане на пихтия, когато се удари на дъното на каньона, на сто и петдесет метра под мястото, където се намираше. Прецени, че няма да постигне нищо друго, освен да умре заедно с Пайпър, но въпреки това сви ръце и се гмурна надолу към нея. Стените на каньона профучаха покрай него като на забързан кадър. Чувстваше лицето си, все едно се бели.

Само след миг стигна Пайпър, която бясно махаше с ръце. Той я хвана през талията и притвори очи в очакване на смъртта. Пайпър изпищя. Вятърът свиреше в ушите му. Зачуди се какво ли е да умреш. Каза си, че сигурно не е приятно. Пожела си да има начин, който да им попречи да стигнат дъното.

Внезапно вятърът спря да свисти. Писъкът на Пайпър премина в ахване. Джейсън реши, че двамата сигурно са умрели, макар да не бе усетил никакъв удар.

— Дж-дж-ейсън? — заекна Пайпър.

Той отвори очи. Вече не падаха. Летяха във въздуха, на около трийсетина метра над реката.

Прегърна Пайпър силно, а тя се намести така, че да може да направи същото. Носовете им почти се допряха. Сърцето й туптеше толкова силно, че Джейсън го усещаше през дрехите.

Дъхът и ухаеше на канела.

— Как успя да… — попита тя.

— Не зная — каза той. — Мисля, че щях да помня, ако можех да летя…

Но сетне се замисли: Не помня дори кой съм.

Представи си как политат нагоре. Пайпър изпищя, когато се изкачиха с няколко метра нагоре. Всъщност не летяха, даде си сметка Джейсън. Усещаше натиск под краката си, сякаш бе стъпил върху струята на гейзер.

— Въздухът поддържа тежестта ни — каза той.

— Ами нека тогава да ни поддържа малко по-сериозно! Да се махаме оттук!