Читать «Въздигната» онлайн - страница 18

Дънкан заспа в стаята ми, което не беше необичайно. Никой не възразяваше, тъй като той беше мой телохранител и трябваше да бъде с мен. След неделя обаче това вероятно вече нямаше да бъде възможно, което малко ме натъжаваше. Аз спах просната на леглото, а Дънкан се беше свил на канапето, наметнат с тънко одеяло.

— Днес е четвъртък — казах, когато се събудих. Бях все още в леглото, взирайки се в тавана.

— Да, така е. — Дънкан се прозя и се протегна.

— Останаха само два дни до сватбата ми.

— Знам. — Той стана и дръпна транспарантите, откривайки цяла стена от светлина в стаята ми. — Какво ще правиш днес?

— Трябва да запълня времето си с нещо. — Надигнах се в леглото и присвих очи под силната светлина. — И не искам да слушам, че трябва да почивам и да релаксирам. По-добре да правя нещо. Затова смятам днес да потренирам с Тове.

— Поне ще бъдеш с годеника си — отвърна Дънкан, свивайки рамене.

Всеки път, когато си спомнех за сватбата, усещах пристъп на гадене. Ако мислех прекалено много за това, той се засилваше. Имах чувството, че никога през живота си не съм била толкова уплашена.

Изкъпах се, закусих набързо и след това тръгнах към стаята на Тове, за да го попитам дали би искал да поработим малко заедно. Вече бях овладяла способностите си в голяма степен, но не исках да ги изгубя и затова тренирах всеки път, когато можех.

Тове се беше преместил в двореца, за да подсили сигурността му, след като витра бяха успели да ме отвлекат. Той беше много по-силен от всички стражи тук, а може би беше по-силен дори и от мен. Стаята му беше надолу по коридора и вратата беше отворена, когато се спрях пред нея.

На пода се търкаляха няколко кашона, повечето от тях празни, но един беше пълен с книги. Една книга беше хвърлена на леглото му, а самият Тове тъкмо прибираше няколко чифта джинси.

— Отиваш ли някъде? — попитах, облягайки се на рамката на вратата.

— Не, просто се подготвям за преместването. — Той посочи надолу към покоите на Елора — нашата нова стая. — В събота.

— О — казах аз. — Да, разбира се.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Дънкан. Както обикновено, той ме беше последвал до стаята на Тове.

— Да, защо не. — Тове сви рамене.

Дънкан влезе и започна да вади дрехите на Тове от едно чекмедже. Аз останах на мястото си, кипейки от негодувание заради това, колко неловко беше всичко между нас. Когато тренирахме или разговаряхме за политика, нещата между мен и Тове бяха наред. Ние почти винаги мислехме еднакво и разговаряхме открито за всичко, свързано с двореца или работата.

Но когато станеше дума за сватбата или взаимоотношенията ни, никой от нас не знаеше какво да каже.

— Искаш ли да тренираме днес? — попитах Тове.

— Да, с удоволствие. — В гласа му прозвуча облекчение.

Работата с мен му помагаше много. Дворецът беше пълен с хора и Тове чувстваше техните мисли и емоции, които пораждаха силен статичен шум в ума му. Тренировките го заглушаваха, правеха го по-концентриран и го караха да изглежда като нормален човек.