Читать «Въздигната» онлайн - страница 20

Ние и двамата лежахме на земята с широко разперени ръце, сякаш се канехме да правим снежни ангели. Задъхани, се взирахме в облаците, които се движеха високо над нас.

— Ако бракът ни бъде такъв, няма да е толкова зле, нали? — попита Тове съвсем искрено.

— Не, няма да е толкова зле — съгласих се аз. — Нямам нищо против боевете със снежни топки.

— Неспокойна ли си? — попита той.

— Малко. — Извърнах глава към него, притискайки бузата си в снега. — А ти?

— Да. — Той сбърчи чело, гледайки замислено към небето. — Мисля, че най-много ме е страх от целувката. Това ще бъде първият ни път, и то пред толкова много хора.

— Да — рекох аз и стомахът ми се сви при мисълта. — Но няма как да сбъркаш при целувка.

— Мислиш ли, че трябва да го правим? — попита Тове, поглеждайки към мен.

— Да се целунем ли? — попитах аз. — Имаш предвид, когато се оженим. Мисля, че просто се налага.

— Не, искам да кажа, смяташ ли, че трябва да го направим сега? — Тове се надигна леко, подпирайки се на лакти. — Може би така ще ни бъде малко по-лесно утре.

— А ти мислиш ли, че трябва? — попитах аз. — Искаш ли го?

— Имам чувството, че сме в трети клас. — Той въздъхна и бръсна малко сняг от панталона си. — Но ти ще бъдеш моя жена. Трябва да се целунем.

— Да, така е.

— Добре. Да го направим. — Той се усмихна вяло. — Нека просто се целунем.

— Добре.

Преглътнах с усилие и се наведох напред. Затворих очи, защото беше по-малко смущаващо, когато не го виждах. Устните му бяха студени и целувката му беше съвсем целомъдрена. Тя трая само миг и в корема ми прималя, но усещането не беше приятно.

— Е? — рече той, изправяйки се в седнало положение.

— Беше добре — кимнах аз в опит да убедя по-скоро себе си, отколкото него.

— Да, беше добре. — Той близна устните си и погледна настрани. — Значи, ще се справим някак?

— Да — отвърнах аз. — Разбира се. Ако някой може да се справи, това сме ние. Ние сме най-могъщите трил, които някога е имало. Ние сме ловки и изкусни. И можем да прекараме остатъка от живота си заедно.

— Да — каза Тове с малко повече ентусиазъм. — Всъщност очаквам това с нетърпение. Аз те харесвам. Ти ме харесваш. Ние се забавляваме заедно. Мислим еднакво почти за всичко. Ние ще бъдем най-добрите съпруг и съпруга, които някога са живели.

— Да, така е — съгласих се аз. — Ние сме съвършени един за друг.

— Да — рече Тове и сетне добави малко по-тихо: — Наистина сме такива.

После и двамата замълчахме, гледайки в снега, изгубени в мислите си. Не знаех точно за какво мислеше Тове. Не бях дори сигурна за какво мислех аз. На пръв поглед Тове ми подхождаше повече от всеки друг, но сърцето ми казваше друго.

— Да се прибираме ли? — попита той изведнъж. — Стана ми студено.

— Да, и на мен.

Той стана и ми подаде ръка, за да се изправя. Не беше нужно да го прави, но жестът беше мил. Влязохме в двореца, без да си кажем нищо повече, и докато крачехме, аз въртях годежния си пръстен. Металът беше леден от досега със снега и изведнъж ми се стори, че е станал прекалено голям и тежък за пръста ми. Искаше ми се да го сваля и да го върна, но не можех да го направя.