Читать «Звездният отбор» онлайн - страница 6

Хората: 1) съпругата му, лишена от ласки жена, която искаше да забременее, но нямаше как, защото мъжът й бе твърде уморен за секс; 2) баща му, виден съдия, който почти насила го прати да учи право, и то не къде да е, а в Харвард, защото самият той бе учил там; 3) дядо му, семейният тиранин, който бе изградил от нулата огромна фирма в Канзас Сити и дори на осемдесет и две продължаваше да работи по десет часа на ден; и 4) неговият шеф и надзорник Рой Бартън, надут смотаняк, който крещеше и ругаеше по цял ден и Дейвид Зинк едва ли бе срещал в живота си по-жалка личност. При мисълта за Рой Бартън той пак се разсмя.

На осемдесетия етаж асансьорът спря и две секретарки понечиха да се качат. Като зърнаха Дейвид да седи в ъгъла с куфарче до себе си, те спряха за миг. После влязоха предпазливо и изчакаха вратата да се затвори.

— Добре ли сте? — попита едната.

— Много добре — отвърна Дейвид. — А вие?

Отговор не последва. Вдървени и мълчаливи, секретарките изтърпяха краткото слизане до седемдесет и седмия етаж. Когато Дейвид отново остана сам, изведнъж го обзе страх. Ами ако тръгнеха след него? Ал несъмнено щеше да иде право при Рой Бартън и да докладва, че Зинк е изтрещял. Какво щеше да направи Бартън? За десет часа беше планирана важна среща с недоволен клиент, голяма клечка от някаква корпорация; всъщност, както щеше да съобрази по-късно Зинк, най-вероятно именно този сблъсък бе последната капка, довела до неговото пречупване. Рой Бартън беше не само злобен въздухар, но и страхливец. Нуждаеше се от Дейвид Зинк и останалите, за да се скрие зад гърбовете им, когато клиентът пристигнеше с дълъг списък съвсем основателни жалби.

Рой можеше да прати охраната по петите му. Тя включваше обичайния контингент от застаряващи униформени портиери, но също така и фирмения шпионски кръг, който подменяше ключалки, записваше всичко на видео, действаше в сянка и провеждаше всевъзможни тайни акции, за да държи адвокатите в правия път. Дейвид скочи на крака, вдигна куфарчето и се загледа нетърпеливо в примигващите номера. Асансьорът лекичко се разтърсваше, спускайки се през центъра на Тръст Тауър. Когато спря, Дейвид слезе и се втурна към ескалаторите, все още претъпкани с устремени нагоре хора. Ескалаторите надолу бяха свободни и Дейвид слезе тичешком по един от тях. Някой подвикна:

— Хей, Дейв, къде отиваш?

Дейвид се усмихна и махна неопределено, сякаш всичко беше наред. Мина с широка крачка покрай боядисаните камъни и странната скулптура и излезе през стъклената врата. Беше навън и въздухът, който само преди минути изглеждаше влажен и унил, сега носеше обещание за ново начало.