Читать «Звездният отбор» онлайн - страница 5

— Хей, Дейв, нагоре ли си? — подвикна някой. Беше Ал от антитръстовия отдел.

Дейвид намери сили да кимне с усмивка и да промърмори нещо, после стана и последна Ал, без сам да знае защо. Когато стигнаха до ескалатора, Ал беше на крачка пред него и говореше за снощния мач на „Блекхоукс“. Дейвид само кимаше, докато се изкачваха през фоайето. Под тях се задаваха десетки самотни фигури с тъмни палта — още млади адвокати, мълчаливи и мрачни като гробари на зимно погребение. Дейвид и Ал се присъединиха към една от групите пред асансьорите на първия етаж. Докато чакаха, Дейвид слушаше приказките за хокея, но светът наоколо се въртеше и той усещаше, че пак му призлява. Бързо се натъпкаха в асансьора заедно с твърде много народ. Тишина. Всички мълчаха. Никой не проговаряше; никой не поглеждаше другия.

Дейвид мълчаливо си обеща: „Това е последното ми пътуване с този асансьор. Кълна се.“

Асансьорът потрепваше и бръмчеше, после спря на осемдесетия етаж, територията на „Роган Ротбърг“. Слязоха трима адвокати, които Дейвид познаваше по физиономия, но не и по име и в това нямаше нищо чудно, защото за фирмата работеха шестстотин адвокати, разпръснати между седемдесетия и стотния етаж. На осемдесет и четвъртия слязоха още двама в тъмни костюми. Докато асансьорът продължаваше нагоре, Дейвид се обля в пот и започна да се задъхва. Мъничкият му кабинет се намираше на деветдесет и третия етаж и колкото повече се приближаваше към него, толкова по-бясно удряше сърцето му. Още мрачни мъже слязоха на деветдесетия и деветдесет и първия етаж и при всяко спиране Дейвид се чувстваше все по-изнемощял.

На деветдесет и третия в кабината бяха останали само трима — Дейвид, Ал и една жена, която наричаха зад гърба й Скатавката. Асансьорът спря, раздаде се мелодичен звън, вратата се отвори безшумно и Скатавката излезе. Ал също. Дейвид не помръдваше; всъщност не можеше да помръдне. Секундите отлитаха. Ал се озърна през рамо и каза:

— Хей, Дейв, нашият етаж е. Идвай.

Никаква реакция от страна на Дейвид, само тъп и безсмислен поглед на човек, попаднал в чужд свят. Вратата започна да се затваря. Ал пъхна куфарчето си в процепа.

— Дейвид, добре ли си?

— Нищо ми няма — измънка Дейвид и намери сили да направи две крачки.

Вратата се отвори, звънчето издрънка отново. Той излезе от асансьора и се озърна нервно, сякаш за пръв път виждаше това място. Всъщност го бе напуснал само преди десет часа.

— Виждаш ми се бледен — каза Ал.

На Дейвид му се зави свят. Чуваше гласа на Ал, но не разбираше какво казва. На няколко крачки от тях Скатавката ги гледаше озадачено. Ал каза още нещо, дори протегна ръка, вероятно за да помогне. Изведнъж Дейвид се завъртя и вкаменените му крака оживяха. Побягна към асансьора и с един скок се озова в кабината, преди вратата да се затвори. Последното, което чу откъм коридора, бе стреснатият глас на Ал.

Когато асансьорът потегли надолу, Дейвид Зинк се разсмя. Световъртежът и призляването бяха изчезнали. От натиска върху гърдите нямаше и следа. Беше го направил! Най-после! Напускаше робските владення на „Роган Ротбърг“ и се сбогуваше с кошмара. От хилядите жалки сътрудници и младши партньори в този чикагски небостъргач именно той, Дейвид Зинк, бе проявил смелостта да си тръгне в това мрачно утро. Седна на пода в празния асансьор, загледа с широка усмивка как червените номера на етажите се сменят светкавично и се помъчи да овладее мислите си.