Читать «Кралят на зимата» онлайн - страница 4

И наистина ще ни се наложи да го лъжем, защото наскоро след като бях започнал да пиша, светият Сенсъм влезе в стаята. Застана до прозореца, загледа се в мрачното небе и потри ръце.

— Обичам студа — каза той, знаеки, че аз мразя да ми е студено.

— Най-силно го усещам с отрязаната си ръка — отговорих аз учтиво. Лявата ми ръка е осакатена и докато пиша, придържам пергамента със закръгленото чуканче на китката.

— Всяка болка е благословено напомняне за Страданията на нашия скъп Господ — каза епископът (точно каквото си мислех, че ще каже). След това се надвеси над масата, за да види какво пиша. — Какво казват тези думи, Дерфел? — попита той.

— Пиша историята на Христовото рождество — излъгах аз.

Сенсъм се вгледа в ръкописа и заби пръст с мръсен нокът в собственото си име. Той може да разпознава някои букви и неговото име върху пергамента трябва да се е откроило като гарван върху сняг. Сенсъм се изкикоти като злонравно дете и нави кичур от побелялата ми коса на пръстите си.

— Аз не съм присъствал на раждането на нашия Господ, Дерфел, а пък тук стои моето име. Да не пишеш някаква ерес, ти, крастава жабо?

— Господарю — смирено отвърнах аз, докато той притискаше главата ми над пергамента, — започнах Евангелието като отбелязах, че пиша тези добри слова само благодарение на милостта на Нашия Господ Иисус Христос и с разрешението на Неговия най-свят светец Сенсъм — и тук посочих името му в ръкописа.

Той дръпна косата ми (част от нея остана в ръцете му) и отстъпи встрани.

— Ти си изчадие на сакска курва — каза светецът, — а на сакс никога не може да се вярва. Внимавай, саксе, да не ме засегнеш.

— Милостиви господарю, — започнах аз, но той излезе без да ме изслуша. На времето Сенсъм стоеше на колене пред мен и целуваше меча ми, но сега той е светец, а аз — най-нещастният от всички грешници. При това зъзнещ грешник. Светлината зад манастирските стени е сива и заплашителна. Много скоро ще падне първият сняг.

Сняг имаше и в онези дни, в които ме връща началото на моя разказ за Артър. Това беше преди един цял живот — последната година от управлението на Великия крал Утър. Тази година според летоброенето на римляните е 1233-та след основаването на техния град. Но ние в Британия обикновено броим годините си след Черната година, през която римляните изклаха друидите на Инис Мон. Според това пресмятане историята на Артър започва през 420 година. Но според Сенсъм (дано Бог го благослови) нашата епоха трябва да се датира според рождението на Христос, а Той се е родил 480 зими преди да започнат всички тези неща. Както и да броите годините, това беше много отдавна, едно време, в една страна, наречена Британия и аз бях там.

Всичко започна с едно раждане.

В една студена нощ, докато кралството лежеше неподвижно и бяло под светлината на изтъняващата луна.

А в залата Норуена пищеше.

И пищеше.

Беше среднощ. Небето беше ясно, сухо и осеяно със звезди. Замръзналата земя беше твърда като желязо, а потоците бяха сковани от лед. Луната хвърляше мрачна светлина над западните земи, а те отразяваха студеното й сияние. Нейните нащърбени очертания бяха лоша поличба. От три дни не беше валял сняг, но и не се беше топил, така че целият свят беше бял. Чернееха се само някои дървета, от които вятърът беше изчистил снега. В тази ясна нощ обаче нямаше никакъв вятър, дори парата от дъха ни стоеше неподвижна. Земята като че ли беше мъртва, изоставена от Бога на Слънцето Беленос да се носи в безкрайното студено пространство между световете. А беше наистина студено; ужасен, мъртвешки студ. Ледени висулки се спускаха от стрехите на големия замък в Каер Кадарн и от сводестия портал, където през деня свитата на Великия крал се беше борила с дълбокия сняг, за да пренесе нашата принцеса до това височайше кралско място. Каер Кадарн беше изграден около кралския камък — тук се приемаха акламациите и по твърдото мнение на Великия крал това беше единственото място, където би могъл да се роди неговият наследник.