Читать «Врагът на Господа» онлайн - страница 7

— Ела — каза той и ме поведе надолу по долината.

— Нима искаш да се разхождаме сред мъртвите? — дръпнах се ужасен. Не ми се искаше да се отдалечаваме от закрилата, която внушаваше светлината на огньовете, преди зазоряване.

— Нали ние ги лишихме от живот, Дерфел, ти и аз — каза Артур, — значи те трябва да се страхуват от нас, не ние от тях, така ли е?

Артур никога не е бил суеверен, за разлика от всички други. Ние търсехме благословии, кътахме скъпоценни амулети и непрекъснато се оглеждахме за знамения, които можеха да ни предупредят за надвиснала опасност. А Артур вървеше като слепец през този свят на духове.

— Ела — настоя той и отново докосна ръката ми.

Тръгнахме в тъмното. Не всички, които лежаха сред мъглата, бяха мъртви. Някои жално викаха за помощ, но Артур, който обикновено се проявяваше като най-добрия човек, остана глух за слабите им гласове. Той мислеше за Британия.

— Утре отивам на юг — каза той — да видя Тюдрик. (Кралят на Гуент, Тюдрик, беше наш съюзник, но беше отказал да изпрати своите войници в долината Лъг, убеден, че Артур ще загуби тази битка. Кралят сега ни беше длъжник, защото ние бяхме извели неговата война до победен край, но Артур не беше злопаметен.) — Ще помоля Тюдрик да изпрати хора на изток срещу саксите — продължи Артур, — но и аз ще изпратя воини начело със Сеграмор. С общи усилия ще успеят да задържат границите през зимата. Твоите хора — усмихна ми се той, — заслужават почивка.

Усмивката му обаче ми подсказа, че почивка всъщност няма да има.

— Моите хора ще направят всичко, което поискаш от тях — отвърнах аз. Вървях вдървено, втренчен в заобикалящите ни сенки, а с дясната ръка не спирах да правя знака против зло. Някои души, току що изтръгнати от своите тела, не могат да намерят входа за Отвъдния свят и блуждаят по земята, търсейки старите си тела и жадувайки отмъщение за онези, които са им отнели живота. В онази нощ много такива души бродеха из долината Лъг и аз се страхувах от тях, но Артур, забравил за тази заплаха, се разхождаше безгрижно из полето, осеяно с мъртви, придържайки с една ръка полите на наметалото си, за да ги предпази от мократа трева и гъстата кал.

— Искам твоите хора да идат в Силурия — каза той решително. — Енгас Мак Ейрем ще иска да я разграби, а ние трябва да го спрем.

Енгас беше ирландският крал на Демеция, изменил на своите съюзници по време на битката в долината Лъг. Заставайки на страната на Артур, Енгас му бе осигурил победата. Цената за тази помощ се измерваше с дял от заробените в Силурия и от богатството, което може да се ограби от кралството на убития Гундлеус.

— Енгас може да вземе сто роби — отсече Артур, — и една трета от хазната на Гундлеус. Той е приел това предложение, но ще се опита да ни измами.

— Ще се погрижа уговорката да бъде спазена, господарю.

— Не, не ти. Ще разрешиш ли на Галахад да води твоите хора?

Кимнах без да показвам изненадата си.

— А аз какво трябва да правя — попитах аз.

— Силурия е един проблем за разрешаване — продължи Артур, сякаш не бе чул въпроса ми. Спря и смръщи вежди при мисълта за кралството на Гундлеус. — Това кралство беше управлявано много лошо, Дерфел, много лошо. — Артур говореше с голямо отвръщение. За всички нас поквареното управление беше нещо естествено, като снега през зимата или цветята през пролетта, но Артур искрено се ужасяваше от него. Сега си спомняме Артур като могъщ военачалник, като бляскъв мъж в лъскава ризница, чиито меч написа легенди, но той би искал да го помним единствено като добър, честен и справедлив владетел. Мечът му даде власт, но той отстъпи тази власт на закона.