Читать «Врагът на Господа» онлайн - страница 6

— Не можеш ли да спиш, Дерфел? — каза тихо някой, застанал на прага на римската сграда, където лежеше тялото на крал Горфидид.

Обърнах се и видях Артур, наблюдаваше ме.

— Не мога, господарю — признах си аз.

Той тръгна към мен, заобикаляйки спящите воини. Носеше едно от дългите бели наметала, които толкова харесваше, а в онази огненочервена нощ дрехата сякаш сияеше. По нея нямаше нито кал, нито кръв, осъзнах, че е била сгъната някъде далеч от битката, за да може Артур да облече нещо чисто след кървавото сражение. Друг едва ли би обърнал внимание на облеклото си, та дори и чисто гол да завърши битката, стига да е жив, но Артур държеше на дрехите си. Той беше гологлав — косата му все още сплескана там, където шлемът бе притискал черепа.

— Никога не мога да спя добре след битка — сподели той, — най-малко една седмица. Едва тогава настъпва благословената нощ за отмора — усмихна се и добави — В дълг съм към теб.

— Не, господарю — казах аз, макар че в интерес на истината, той наистина беше в дълг към мен. Сеграмор и аз бяхме задържали долината Лъг през целия този дълъг ден, сражавайки се срещу огромни вражи пълчища, а Артур не беше успял да ни спаси. Накрая спасението дойде, а с него и победата, но в никоя друга битка (освен в последната, за която още не ми се говори) Артур не беше стигал толкова близо до разгрома.

— Най-малкото ще запомня този дълг — каза той топло, — дори ако ти го забравиш. Време е да те направя богат, Дерфел, теб и твоите хора — Артур се усмихна, хвана лакътя ми и ме поведе към едно голо парче земя, където нашите гласове нямаше да тревожат неспокойния сън на воините, налягали близо до димящите огньове. Земята беше влажна и дъждът беше образувал локви в дълбоките дупки, оставени от копитата на големите коне на Артур и неговите воини. Почудих се дали конете сънуват битки, след това се замислих дали мъртвите, пристигнали току-що в Отвъдния свят, все още трепват при спомена за удара с меч или за копието, изпратило душите им отвъд моста на мечовете.

— Гундлеус е мъртъв, предполагам? — прекъсна мислите ми Артур.

— Мъртъв е, господарю — потвърдих аз. Кралят на Силурия беше умрял по-рано същата вечер от ужасната бавна смърт, която Нимю измисли за своя враг, но оттогава не бях виждал Артур.

— Чух го да пищи — каза Артур.

— Сигурно цяла Британия го е чула да крещи — отговорих аз сухо. Нимю извади тъмната душа на краля късче по късче и през цялото време се наслаждаваше на своето отмъщение над човека, който я беше изнасилил и отнел едното й око.

— Значи Силурия има нужда от крал — каза Артур и се загледа в черните сенки, които се носеха сред мъглата и дима. Подвижните светлосенки на огнените отблясъци придаваха призрачен вид на гладко избръснатото лице на Артур. Той не беше красив мъж, но не беше и грозен. По-скоро имаше особено лице — издължено, скулесто и силно. В моменти на отмора то излъчваше състрадание, добронамереност и разсъдливост, но по време на разговор се оживяваше от ентусиазъм и усмивка. Тогава Артур беше още млад, едва на тридесет години и в късо подстриганата му коса нямаше нито един бял косъм.