Читать «Врагът на Господа» онлайн - страница 312

— Ще го помоля, лейди — обещах аз. Тя долови съмнението в гласа ми и тъжно се вгледа в мен. Паякът бе изчезнал в гъстата й червена коса.

— Мислиш, че ще откаже ли? — изплашено прошепна тя.

— Той ви обича, лейди. Толкова силно ви обича, че, струва ми се, никога няма да може да се раздели с вас.

Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й.

— И какво ще прави с мен? — попита тя, но аз не отговорих. — Какво, Дерфел? — в гласа й затрептя частица от предишната й сила. — Кажи ми!

— Ще намери сигурно място за вас, лейди, и ще ви държи там под стража — отвърнах аз с нежелание. И всеки ден ще мисли за нея, мина през главата ми, всяка нощ ще я вижда в сънищата си и всяка сутрин ще открива, че я няма. — Ще се отнасят добре с вас, лейди — уверих я тихо.

— Не — изстена тя. Сигурно бе очаквала смъртна присъда, но това бъдеще в клетка й се стори още по-ужасно.

— Кажи му да ме пусне, Дерфел. Само му кажи да ме пусне!

— Ще го помоля — обещах отново, — но не вярвам да се съгласи. Мисля, че не би могъл.

Тя се разплака неудържимо, скрила лице в ръцете си. Почаках малко и тъй като нищо не казваше, излязох от колибата. Гуидър бързо се бе отказал от мрачната компания на баща си и искаше да се върне при майка си, но аз го взех със себе си и го накарах да ми помогне да почистим и да наточим Екскалибур. Горкият Гуидър бе изплашен, защото не разбираше какво става, а нито Гуинивър, нито Артур можеха да му обяснят.

— Майка ти е много болна — казах му аз, — а болните хора, знаеш, понякога трябва да остават сами — усмихнах се. — Може би ще ти разрешат да дойдеш да живееш с Моруена и Серен.

— Ще може ли?

— Мисля, че майка ти и баща ти няма да имат нищо против. А на мен тази идея много ми харесва. Недей да търкаш така меча! Наостри го. Дълги плавни движения, ето така!

По обяд отидох до западната порта и зачаках вестоносеца на Ланселот. Но никой не дойде. Никой. Войската на Ланселот се разпръсваше, както се пръскат пясъчинките върху камък под ударите на дъждовните капки. Малцина тръгнаха на юг заедно с Ланселот, слънцето огряваше белите лебедови крила на шлема му. Но повечето от неговите воини дойдоха на поляната в подножието на Каер Кадарн, положиха на земята копията, щитовете и мечовете си и коленичиха в тревата, оставяйки се на милостта на Артур.

— Ти победи, господарю — казах аз.

— Да, Дерфел — кимна той без да става, — така изглежда.

Беше пуснал брада, а тя бе толкова посребряла, че го правеше по-стар. Не по-слаб, а по-стар и по-мъжествен. Отиваше му. Полъх на вятър развя мечката над главата му.

Седнах до него.

— Принцеса Гуинивиър — започнах аз, загледан във вражите войници, които оставяха оръжията и коленичеха под нас, — ме помоли да говоря с теб.

Той не каза нищо. Дори не ме погледна.

— Тя иска…

— Да си отиде — прекъсна ме Артур.

— Да, господарю.

— С нейния морски орел — добави той мрачно.

— Не каза такова нещо, господарю.

— Къде другаде би могла да отиде? — запита Артур и студено ме погледна. — Той пита ли за нея?