Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 5

— Бягат, но пак ще се върнат — каза ми Артур, докато стояхме сред кървавите останки от ариергарда на Сердик. — Следващата пролет пак ще дойдат — поклати глава Артур. Той изчисти острието на Екскалибур с окървавеното си наметало и го мушна в ножницата. Беше си пуснал брада и тя беше посребряла. Изглеждаше по-стар с нея, много по-стар, а болката от предателството на Гуинивиър бе изострила чертите на лицето му така, че хората, които не познаваха Артур от преди, потръпваха от страшния му вид, а и той не правеше нищо, за да смекчи изражението си. Артур винаги е бил търпелив човек, но сега гневът му клокочеше толкова близо до повърхността, че можеше да избухне и при най-дребния повод.

Беше кърваво лято, време за отплата и Гуинивиър трябваше да бъде затворена в светилището на Моргана. Артур осъди жена си да бъде погребана жива зад стените на манастира, където стражите щяха да я пазят до смъртта й. Гуинивиър, принцеса на Хенис-Уирън, си бе отишла от света.

— Не ставай смешен, Дерфел — сряза ме Мерлин седмица по-късно. — След две години тя ще излезе оттам! А може и след една. Ако Артур искаше да я отстрани от живота си, щеше да я хвърли в пламъците и точно това трябваше да направи. Няма по-добро средство срещу прегрешенията на жената от добре разпаления огън, ама иди убеждавай Артур в това. Тоя малоумник е влюбен в нея! Наистина е малоумник. Само си помисли! Ланселот е жив, Мордред е жив, Сердик е жив и Гуинивиър е жива! Ако някой иска да живее вечно на този свят, май е най-добре да стане враг на Артур. А, добре съм, доколкото ми позволява възрастта, благодаря ти, че ме попита.

— Наистина ви попитах преди малко — търпеливо отбелязах аз — но вие не ми обърнахте внимание.

— А взех да не чувам, Дерфел. Съвсем съм оглушал — перна ухото си той — Глух като пън. От годините е, Дерфел, просто много годинки навъртях. Започвам да се разпадам, съвсем очевидно.

Нищо подобно не виждах. Той изглеждаше по-добре от когато и да било през последните години. Колкото до слуха му, той бе толкова остър, колкото и зрението му, което независимо от неговите осемдесет или повече години, бе като на орел. Мерлин не само, че не се разпадаше, ами сякаш черпеше сили от нова енергия, от онази, която му даваха Тринадесетте съкровища на Британия. Тези тринадесет Съкровища бяха стари, стари колкото Британия. Векове наред останали скрити и загубени за жителите на острова, докато накрая Мерлин успя да ги намери. Силата на Съкровищата трябваше да върне древните Богове отново в Британия. Никой не познаваше тази сила, но сега, в годината на големите размирици в Думнония, Мерлин щеше да я използва, за да направи голяма магия.

Потърсих Мерлин в деня, когато заведох Гуинивиър в Инис Уидрин. Тогава валеше силен дъжд и аз се качих на Хълма с надеждата да намеря Мерлин на върха, но там беше пусто и тъжно. Някога Мерлин имаше голям замък с кула за сънища, но замъкът бе изгорен. Стоях сред руините на Хълма с опустошена душа. Моят приятел Артур бе получил тежка рана, моята жена, Сийнуин бе далеч от мен в Поуис. Моруена и Серен, две от дъщерите ми бяха със Сийнуин, а Даян, най-малката ми дъщеричка, бе в Отвъдния свят, изпратена там от меча на един от хората на Ланселот. Мои приятели бяха мъртви, други бяха далече. Саксите се подготвяха да ни нападнат през следващата година, къщата ми бе превърната в пепелище, в живота ми сякаш нямаше капчица радост. Може би се бях заразил от тъгата на Гуинивиър, не знам, но в онзи ден под плющящия над Инис Уидрин дъжд аз се чувствах толкова самотен, колкото не съм се чувствал през целия си живот. Затова паднах на колене в калната пепел на изгорелия замък на върха на Хълма и се помолих на Бел. Молих го да ни спаси и като дете помолих Бел да ми даде знак, че Боговете мислят за нас.