Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 35

— Да, лорд.

— Отговорът е „не“ — изръмжа той. — Как ще ми предлага нещо, дето си е вече мое! Що за предложение е това?

— Вечен мир, кралю-господарю — казах аз.

Аел се усмихна.

— Когато някой обещава нещо вечно, той си играе с истината. Нищо не е вечно, момче, нищо. Кажи на Артур, че моите воини ще тръгнат на война със Сердик догодина. — Той се изсмя. — Само си загуби времето, Дерфел, но аз се радвам, че дойде. Утре ще поговорим за Ърс. Искаш ли жена за през нощта?

— Не, кралю-господарю.

— Твоята принцеса никога няма да разбере — подразни ме той.

— Не, кралю-господарю.

— И той се смята за мой син! — засмя се Аел, а с него и двамата му синове. И двамата бяха високи, и въпреки че техните коси бяха по-тъмни от моите, струваше ми се, че си приличаме, точно както ми се струваше, че те бяха поканени в стаята, за да чуят разговора ми с Аел и да предадат на другите сакски водачи, че Аел е отказал на Артур.

— Можете да спите пред вратата на стаята ми — обърна се Аел към двамата си синове, — там ще бъдете в безопасност.

Той почака докато Хротхгар и Сирнинг излязат, аз тръгнах след тях, но Аел ме спря с ръка.

— Утре — каза баща ми с по-тих глас, — Сердик си тръгва и взима Ланселот със себе си. Сердик ще изпитва подозрения към мен, задето те оставих жив, но ще го преживея. Ще говорим утре, Дерфел, и тогава ще чуеш по-обстоен отговор на предложението на твоя Артур. Няма да бъде отговорът, който му се иска, но може да му се стори приемлив. Върви сега, очаквам компания.

Спах в тясното пространство между подиума и вратата на баща ми. През нощта край мен се прокрадна едно момиче, което се пъхна в леглото на Аел, а воините в залата продължаваха да пеят, да се бият и да пият, докато накрая заспаха, макар че когато и последният човек захърка вече се зазоряваше. Аз пък тогава се събудих, а петлите приветстваха новия ден над хълма Тънреслий. Закопчах ножницата с Хюелбейн на кръста си, вдигнах наметалото и щита си и тръгнах покрай жаравите, останали от нощните огньове, към свежия студен въздух навън. Над високото плато се стелеше прозрачна мъгла, която ставаше все по-гъста надолу по склона към долината, където Темза разливаше водите си нашироко преди да се влее в морето. Отдалечих се от замъка, застанах накрая на равния връх на хълма и се загледах надолу в белия покров над реката. И изведнъж чух глас зад себе си.

— Моят господар ми нареди да те убия, ако те намеря сам.

Обърнах се спокойно, защото познах гласа — беше на Борс, братовчед и най-велик боец на Ланселот.

— А аз трябва да ти благодаря.

— Че те предупредих за Лиофа ли? — сви рамене Борс, като че ли не си струваше дори да се споменава затова. — Бърз е, нали? Бърз и смъртоносен.

Борс застана за мен и захапа една ябълка, но реши че е е спаружена и я захвърли. Той бе един от големите воини на своето време, един от онези чернобради мъже с лица, покрити с белези, които бяха стояли в твърде много стени от щитове и бяха видели твърде много приятели да издъхват посечени от вражи меч. Той се уригна.