Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 34

Държах върха на меча опрян в сребърната торква на врата му.

— Кралю-господарю? — викнах аз, без да свалям очи от лицето на Лиофа. В залата бе настъпила пълна тишина. Саксите видяха как техният най-велик боец бе победен и останаха без глас. — Кралю-господарю! — викнах пак.

— Лорд Дерфел? — отвърна Аел.

— Вие ме помолихте да се бия с най-великия боец на крал Сердик, не ми казахте да го убивам. Моля ви да ми подарите неговия живот.

Аел не отговори веднага.

— Неговият живот ти принадлежи, Дерфел.

— Предаваш ли се? — попитах Лиофа. Той мълчеше. Гордостта му все още го караше да търси път към победата, но докато се колебаеше, аз преместих върха на Хюелбейн от врата към дясната му буза. — Е? — настоях за отговор.

— Предавам се — каза той.

Натиснах острието само колкото да пробия кожата и плътта на лицето му и да стигна до коста.

— Един белег, Лиофа, да ти напомня, че си се бил с лорд Дерфел Кадарн, син на Аел, и че си загубил.

Оставих го да кърви. Тълпата надаваше радостни възгласи. Мъжете са странни същества. В един момент реват жадни за кръвта ми, после крещят възхвали задето съм пощадил живота на техния най-велик боец. Взех си брошката от Сийнуин, взех си щита и вперих поглед в баща си.

— Нося ви поздрави от Ърс, кралю-господарю — казах аз.

— Приемам ги с удоволствие, лорд Дерфел — отвърна Аел, — приемам ги с удоволствие.

Той ми посочи един стол отляво на неговия, където доскоро бе седял друг от синовете му, и така аз се присъединих към трапезата на Артуровите врагове. И пирувах с тях.

В края на угощението Аел ме заведе в своята собствена стая, която се намираше зад подиума. Помещението бе голямо, с висок гредоред. По средата гореше огън, а до стената имаше легло от рунтави кожи. Той затвори вратата, пред която бе поставил стражи, след това ми посочи да седна на един дървен сандък до стената, а той отиде в другия край на стаята, развърза гащите си и се изпика в една дупка, издълбана в пръстения под.

— Лиофа е бърз — каза ми той, докато уринираше.

— Много.

— Мислех, че ще те победи.

— Не беше достатъчно бърз, или може би пивото бе забавило реакциите му. Сега плюй там.

— Къде да плюя? — попита баща ми.

— В урината си. Против лош късмет.

— Моите Богове не обръщат внимание на пикня и плюнки, Дерфел — каза той развеселен. Аел бе поканил в стаята двама от синовете си, Хротхгар и Сирниг, и те ме гледаха с любопитство. — И така каква вест ми носиш от Аел?

— Защо мислиш, че той ти праща вест?

— Защото иначе ти нямаше да си тук. Да не мислиш, че си заченат от някой глупак, а момче? Та какво иска Артур? Не, не ми казвай, чакай да позная.

Той завърза връвта на панталоните си и отиде да седне на единствения стол в стаята — римски фотьойл, направен от черно дърво и украсен с инкрустации от слонова кост, от които обаче голяма част липсваше. — Предлага ми земя, ако нападна Сердик догодина, нали?