Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 21

Така че във вените ми тече чиста сакска кръв, при това наполовина кралска. Но тъй като бях отгледан сред брити, не чувствах никакво родство с презряните сакси. За мен, както и за Артур и за който и да било свободен брит, саксите бяха чума, дошла при нас през Източното море.

Откъде идваха те, никой всъщност не знаеше. Сеграмор, а той бе пътувал повече от който и да било друг военачалник на Артур, ми разправяше, че родината на саксите е далечно място, покрито с мъгла, пълно с блата и гори, но и той признаваше, че никога не е ходил там. Знаеше само, че се намира някъде отвъд морето и че саксите напускат родните си огнища, според него защото британската земя била по-хубава, но аз бях чувал, че саксите всъщност бягат от родината си, притиснати от други, още по-непознати врагове, дошли от най-далечния край на света. Но каквато и да бе причината, вече сто години тези чужденци прекосяват морето, жадни за нашата земя, и сега владеят цяла източна Британия. Ние наричаме откраднатата от тях територия Лоегир, Загубените земи. И в Британия няма нито една душа, която да не мечтае Загубените земи да станат отново британски. Мерлин и Нимю вярват, че само Боговете могат да ни върнат тези земи, Артур иска да си ги върне с меч. А моята задача беше да разединя нашите врагове, та да облекча работата било на Боговете, било на Артур.

Тръгнах на път през есента, когато дъбовете бяха придобили бронзов цвят, брезите бяха облекли червена премяна, а студът вече превръщаше сутрешната мъгла в скреж. Пътувах сам, защото ако Аел решеше да изпълни обещанието си по отношение на британските пратеници, щеше да е по-добре да загине само един. Сийнуин ме молеше да взема отряд със себе си, но каква полза от него? Един отряд не можеше да се надява да надвие цялата войска на Аел, така че, когато вятърът зарони първите жълти листа на брястовете, аз подкарах коня си на изток. Сийнуин се бе опитала да ме убеди да почакам да мине Самейн, защото ако Мерлин успееше да постигне нещо със своите ритуали в Мей Дун, тогава със сигурност нямаше да има нужда да ходя при саксите, но Артур не подкрепи идеята й. Той разчиташе на предателството на Аел и искаше да има отговора на сакския крал, така че тръгнах, надявайки се да оцелея и да се върна в Думнония за навечерието на Самейн. Носех си меча, имах и щит, окачен на гърба ми, но други оръжия нямах, нямах и ризница.

Не тръгнах направо на изток, защото този път щеше да ме отведе в опасна близост до земите на Сердик. Затова се насочих на север към Гуент и оттам на изток към границата на земите, управлявани от Аел. Ден и половина яздих през богатите обработваеми земи на Гуент, минавайки край вили и къщи, над които се извиваше пушек. Нивите бяха почернели, разкаляни от копитата на животните, оградени да стоят там до зимното клане. Неугледният им вид ми навя тъга. Във въздуха вече се носеше миризмата на идващата зима, а сутрин изнемощялото слънце висеше ниско и бледо в мъглата. Скорци прелитаха на ята над оставените на угар ниви.