Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 20

От години разчитахме на тази стратегия, когато водехме война — подкупваме единия сакски крал, за да воюваме срещу другия, но от самия Артур чух, че саксите правят всичко възможно да предотвратят подобно развитие на нещата тази зима.

— Ще предложа на Аел траен мир — продължи той. — Той ще може да задържи всички земи, които владее сега, и всички земи, които успее да отнеме от Сердик, като той и неговите наследници ще могат да управляват тези владения за вечни времена. Разбираш ли ме? Ще му отстъпя тази земя завинаги, стига да ме подкрепи в предстоящата война.

Известно време мълчах. Предишният Артур, моят приятел Артур от времето преди трагичната нощ в храма на Изида, никога не би произнесъл тези думи, защото в тях нямаше капка истина. Нямаше човек, който би оставил британска земя в ръцете на омразните сакси. Артур разчиташе на това, че Аел ще повярва на тази лъжа, а след няколко години Думнония ще наруши обещанията и ще нападне Аел. Знаех това, но нямах намерение да поставям под съмнение казаното от Артур, защото тогава нямаше да мога да се преструвам, че самият аз вярвам на думите му. Вместо това припомних на Артур за една стара клетва, заровена върху камък край едно далечно дърво.

— Ти се закле да убиеш Аел — припомних му аз. — Забрави ли тази клетва?

— Вече не ме интересуват никакви клетви — отвърна той студено и после избухна. — И защо да ме интересуват? Да не би някой да спазва клетвите си към мен?

— Аз, лорд.

— Тогава ми се подчинявай, Дерфел, и върви при Аел.

Знаех, че рано или късно ще поиска това от мен. Не отговорих веднага, а се загледах в Исса, който подреждаше младоците в нестройна стена от щитове. После се обърнах към Артур.

— Мислех, че Аел е обещал смърт за твоите пратеници.

Артур не ме погледна, а втренчи взор в далечния зелен хълм.

— Старите хора казват, че тази година зимата ще бъде тежка. Искам да знам отговора на Аел преди да паднат снеговете.

— Да, лорд — отговорих аз.

Трябва да бе усетил недоволството в гласа ми, защото се обърна и ме погледна.

— Аел няма да убие собствения си син.

— Да се надяваме, лорд — отвърнах аз без ентусиазъм.

— Така че върви при него, Дерфел — заповяда Артур. Ако това, което знаеше за саксите бе вярно, той току-що ме бе осъдил на смърт, но гласът му дори не трепна. Изправи се и изтърси тревата от бялото си наметало.

— Само да разбием Сердик на пролет, Дерфел, и ще можем да изградим отново Британия.

— Да, лорд — кимнах аз. В неговите уста това звучеше толкова просто: само да разбием саксите и после да възстановим Британия. Все така му се струваше — едно последно усилие и после радост без край. Но никога не ставаше така. И сега нещата не изглеждаха никак розови, но в отчаянието си, решен да потърся последния ни шанс, трябваше да тръгна на път, за да видя баща си.

* * *

Аз съм сакс. Когато майка ми Ърс била бременна, войниците на Утър я взели в плен и я заробили. Аз съм се родил скоро след това. Отделили ме от майка ми, когато съм бил съвсем малък, но не бебе, защото вече съм говорел на сакски. По-късно, много по-късно, в самото навечерие на бунта на Ланселот, намерих майка си и от нея разбрах, че моят баща е Аел.