Читать «Господарят на войната» онлайн - страница 14

— Сиуилог.

— Сиуилог! — името като че ли го разсмя. — И твърдиш, че той е направил дете на тази Сиуилог?

— Момче — уточних аз, — ако разбира се беше негово, а то вероятно си беше негово.

— И тази Сиуилог — размаха той ножа, с който си режеше сирене, — къде би могла да е?

— Вероятно някъде съвсем наблизо — отговорих аз. — Тя не се премести с нас в Ърмидс Хол и Сийнуин смяташе, че Мордред й е дал пари.

— Значи той е изпитвал някакви чувства към нея?

— Мисля, че да.

— Какво облекчение е да разбереш, че в това ужасно момче все пак имало и нещо хубаво! Сиуилог, а? Ще можеш ли да я намериш, Гауейн?

— Ще се опитам, лорд — каза Гауейн с плам.

— Не е достатъчно да опиташ. Намери я! — сопна се Мерлин. — Как изглеждаше това момиче, Дерфел? Сиуилог — какво странно име.

— Нисичка, пълничка с черна коса.

— Дотук успяхме да ограничим нашето търсене като включихме в него всички момичета в Британия под двадесет години. Не можеш ли да си спомниш нещо по-характерно? На колко години би било сега детето?

— На шест — отвърнах аз. — И ако не ме лъже паметта, то беше червенокосо.

— А момичето?

Поклатих глава.

— Симпатично, но нищо особено.

— Във всяко момиче има нещо особено — надменно отбеляза Мерлин, — да не говорим пък за някое, дето се казва Сиуилог. Намери я, Гауейн.

— Защо ти е тя? — попитах недоумяващо.

— Аз вра ли си носа в твоите работи? — отговори ми Мерлин с въпрос. — Идвам ли да ти задавам глупави въпроси за копия и щитове? Досаждам ли ти непрекъснато с идиотски забележки за начина, по който раздаваш правосъдие? Интересувам ли се от твоите реколти? Накратко, правя ли се на глупак, проявявайки желание да се меся в твоя живот, Дерфел?

— Не, господарю.

— Тогава умолявам те не ме разпитвай за моите работи. Не е дадено на полските мишки да разбират живота на орела. А сега хапни малко сирене, Дерфел.

Нимю отказа да яде. Бе заприличала на черен облак, ядосана от начина, по който Мерлин бе отхвърлил твърдението й, че Артур е действителният владетел на Думнония. Мерлин не й обръщаше внимание. Предпочиташе да дразни Гауейн. Повече не спомена Мордред, нито пък поде разговор за плановете си в Мей Дун. Макар че накрая все пак отвори дума за Съкровищата, докато ме изпращаше към външната порта на двореца, където Исса все още ме чакаше. Черният жезъл на Друида потропваше по плочите на двора, където тълпата бе наблюдавала виденията да идват и да си отиват.

— Имам нужда от хора, нали разбираш — каза Мерлин. — Защото ако трябва да се призоват Боговете, ще има много работа, която двамата с Нимю просто няма да можем да свършим сами. Ще ни трябват сто човека, може и повече!

— Каква ще е тая работа?

— Ще видиш, ще видиш. Хареса ли ти Гауейн?

— Изглежда има желание да помага.

— О, няма съмнение, но дали това е достойно за възхищение? И кучетата те гледат с такава готовност. Той ми напомня за Артур, когато беше малък. Изпълнен с желание да върши добро.

Мерлин се изсмя.

— Господарю — започнах аз, — какво ще стане в Мей Дун? — толкова ми се искаше да ми вдъхне увереност.