Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 52

Глава 5

От две седмици Стив Брикман живееше в опасност като нелегален имигрант на чужда територия, където хората говореха непонятен език и се отнасяха с изключителна враждебност към чужденците. Скоро стана очевидно, че не би могъл да избере по-лоша маскировка. Майсторите на желязо се отнасяха към мютите общи работници като към роби, които, когато не работеха под камшика на надзирателите, бяха държани в затворнически лагери; хората, които беше виждал да се движат по пътищата, бяха оковани един за друг и строго охранявани. Той не беше срещал ренегати трекери, но от видяното досега те вероятно също не живееха по-добре.

Неспособен да установи връзка с някой, който би могъл да му помогне, Стив се криеше и крадеше остатъци от храна. Но навсякъде имаше войници и чиновници, които контролираха движението на стоки и хора. Беше като обикаляне из подземните бази на Федерацията без карта за самоличност. Основната дилема на Стив беше следната: той не можеше да се движи открито, без да стане част от системата, но ако намереше начин да стане част от нея като мют, рискуваше да свърши окован в група общи работници, без изобщо да има възможност да пътува самостоятелно.

В една от най-успешните си акции беше успял да открадне едно дебело памучно одеяло, което да го предпазва от студа през ледените часове преди зазоряване, но при последните му два опита едва не го хванаха. За да се спаси от преследвачите, той потърси убежище дълбоко в горите и остана там — хранеше се с дивеч, който успяваше да хване, и се придвижваше главно нощем. Беше открил, че единственото време, когато майсторите на желязо прекъсват неуморната си дейност, е между смрачаване и зазоряване. Въпреки това беше много опасно да пали огън; всичко годно за ядене, което успяваше да хване или да открадне, трябваше да яде сурово.

Днешният ден, който отиваше към края си, беше топъл и слънчев, но за Стив той беше толкова напрегнат и разочароващ, колкото и предният. И по-предният. Задачата, заради която беше дошъл в страната на майсторите на желязо — и за която се беше оказал безнадеждно неподготвен, — изглеждаше обречена на провал. Стив беше дошъл в Ни-Исан да намери Кадилак и Клиъруотър. Единствената му отправна диря беше един съобщен му разговор, в който беше споменато езерото Херън Пул. Без да има представа къде може да е то, той вървеше повече или по-малко в източна посока със смътната надежда, че нещо може да се случи. Засега щастието му изневеряваше и нямаше смисъл да се залъгва повече. Нямаше представа къде се намира или в коя посока трябва да върви и единственото нещо, което очакваше, беше друга нощ на неспокоен сън с почти празен стомах.